61 часа

Стоеше на мястото си и наблюдаваше как преддверието се опразва. Куфарите бяха вдигнати от любезните домакини, а пътниците започнаха да се изтеглят навън, към чакащите автомобили на групички по трима и четирима. Пет минути по-късно Ричър остана сам. Човекът с якето затвори вратата и изчезна в някакъв коридор. Началник Холанд се обърна към Ричър и леко му кимна.

— Елате да изчакаме в кабинета ми.

Осем без пет вечерта.

Оставаха петдесет и шест часа.

4

Кабинетът на Холанд не се отличаваше от стотиците подобни, които Ричър познаваше. Скромно, закупено на търг обзавеждане, подбрано на принципа на най-ниската оферта. Стените бяха покрити с дебел слой блажна боя, която вече се беше напукала и се лющеше, на пода имаше винилови плочки. Бюрото беше облицовано с фурнир, зад него се виждаха шест кантонерки последно поколение. Под часовника на отсрещната стена беше поставена голяма снимка в рамка, на която беше запечатан усмихнатият и доста по-млад Холанд в компанията на жена и дете. Семейна снимка на повече от десет години. Жената беше красива, с руса коса и лице с правилни черти, издаващи сила. Детето беше осем-деветгодишно момиче с бледо, още неоформено лице. На писалището лежаха чифт зарове — големи кокалени кубчета със заоблени от употреба ръбове и олющен емайл. Те заедно със снимката бяха единствените лични вещи в кабинета. Всичко останало беше служебно.

Холанд седна зад бюрото на стол с износена кожена тапицерия. На прозореца зад гърба му нямаше перде, стъклото беше изрисувано с ледени цветя, но иначе беше чисто. Зад него цареше пълен мрак. На външния перваз белееше сняг, под вътрешния работеше електрическа печка.

Ричър седна на стола за посетители срещу бюрото.

Холанд мълчеше.

— Какво чакаме? — попита Ричър.

— Имахме желание да ви предложим същите условия, които предложихме на останалите.

— Ама не успяхте да ме пробутате, така ли?

— Не съвсем — уморено се усмихна Холанд. — Андрю Питърсън изрази желание да ви приеме в дома си, но в момента е зает. Налага се да го изчакаме.

— С какво е зает?

— С обичайните неща за всеки полицай.

— Градът е по-голям, отколкото очаквах — рече Ричър. — На джипиеса в автобуса беше отбелязан като малка точица.

— Разрастваме се. Данните в системата бързо остаряват.

В кабинета беше прекалено топло. Ричър престана да трепери и вече започваше да се поти. Дрехите му бързо съхнеха, образувайки мръсна кора.

— Разраствате се заради затвора наблизо — рече той.

— Защо мислите така?

— Чисто нов затворнически автобус, лъскава табела след магистралата.

— Да, имаме нов федерален затвор — кимна Холанд. — Борихме се за него, защото всички го искаха. Като нов модел тойота или хонда, току-що слезли от конвейера. Нови работни места, приток на пари. После преместиха и щатския затвор. Обединиха го с федералния. Още работни места, още долари. Там настанихме и общинския арест.

— Това ли е причината за пълните мотели? Утре е ден за свиждане?

— През седмицата имаме три дни за свиждане. А разписанието на автобусите е такова, че повечето посетители трябва да прекарат две нощи в града. Което означава шест нощувки седмично. Собствениците на мотели са затънали до гуша в работа, закусвалните и пицариите са претъпкани, по спирките на градския транспорт се трупат опашки от хора. Означава работа и долари, както вече споменах.

— Къде се намира затворът?

— На осем километра извън града. Истински подарък.

— Имате късмет — отбеляза Ричър.

Холанд помълча малко, после вдигна глава.

— Отдавна съм разбрал, че на харизан кон зъбите не се гледат — заяви той.

На вратата се почука. Мъжът с полицейското яке влезе и остави някаква папка върху бюрото. Стенният часовник показваше осем вечерта — час, който приблизително съвпадаше с часовника в главата на Ричър. Холанд разтвори папката и се извъртя така, че да скрие съдържанието ѝ от госта си. Но отражението в стъклото зад гърба му беше достатъчно ясно — лъскави снимки осем на десет, направени от полицейски фотограф, с прикачени етикети в долния край. Холанд ги прелисти. Първо общ изглед от местопрестъплението, после отделните детайли. Проснато тяло, облечено в черно. Едро, по всяка вероятност на мъж и по всяка вероятност мъртво. Главата лежеше в снега, извита на една страна. На слепоочието личеше следа от удар с тъп предмет. Кръв нямаше.

В град Болтън има полицейски участък, беше казал Нокс в автобуса малко след като приключи разговора си по джиесема. Ще изпратят човек, но вероятно ще се забавят, защото имат някакви проблеми.

Холанд затвори папката, но не каза нищо. Резервиран и мълчалив, също като Ричър. Седяха един срещу друг и мълчаха. В тишината нямаше нищо враждебно, може би само мъничко напрежение. Положил длан върху затворената папка, Холанд местеше очи от нея към госта си и обратно, сякаш се питаше кой от двата проблема е по-сериозен.