61 часа

Осем вечерта в Болтън, Южна Дакота, беше девет в Мексико Сити. На две хиляди и седемстотин километра на юг, с петнайсет градуса по-топло. Мъжът, който беше приел обаждането по джиесема с предплатена карта, се приготви да набере друг номер. Намираше се в градската си къща, а човекът, чийто номер набра, живееше в просторно имение с високи стени на сто и шейсет километра от там. Той щеше да го изслуша без коментар, а после щеше да обещае решение на проблема в рамките на дванайсет часа. Винаги постъпваше така. Беше привърженик на тезата, че нищо не става без предварително обмисляне и задълбочена оценка на ситуацията. Това беше единственият начин да се избегнат импулсивните грешки и да се формулира подходящият отговор — винаги бърз, смел и решителен.

* * *

Кабинетът на Холанд тънеше в тишина, но Ричър долови някакъв шум, който идваше от вътрешността на участъка. Стъпки на хора, които влизаха и излизаха, затръшване на врати. Това продължи около трийсет минути, после всичко утихна. Може би смяна на дежурствата, помисли си Ричър. Часът беше малко необичаен за трисменен режим. Беше по-подходящ за двусменен. Дневната смяна си отива, застъпва нощната. Дванайсет часа за всяка, от осем до осем. Малко необичайна ситуация, която може би е временна, предизвикана от извънредни събития.

Те също си имат проблеми.

Андрю Питърсън се върна в участъка малко преди девет и двайсет. Главата му надникна през вратата и Холанд излезе в коридора с папката в ръце. Импровизираното съвещание продължи не повече от пет минути. Вероятно Питърсън е огледал тялото на място и не му трябват снимките, каза си Ричър. Двамата се върнаха в кабинета и се изправиха до вратата. Личеше им, че искат да си тръгват. Дългият и тежък работен ден беше останал зад гърба им, предстоеше им друг, вероятно не по-малко тежък. А между тях — нищо. Ричър познаваше това чувство, когато имаше работа. Някои дни бяха такива. Но не и онези, в които се появяваше труп.

— Да вървим — рече Питърсън.

Девет и двайсет и пет вечерта.

Оставаха петдесет и четири часа и половина.

Девет и двайсет и пет вечерта в Южна Дакота беше десет и двайсет и пет в имението с високите стени, разположено на сто и шейсет километра от Мексико Сити. Собственикът му беше необичайно нисък мъж, когото наричаха Платон. Според някои хора Платон беше бразилец, който, подобно на много свои сънародници, беше избрал едно късо и лесно запомнящо се име от многото собствени и фамилни имена, изредени в кръщелното му свидетелство. Като футболната звезда Пеле, чието пълно име беше Едсон Арантиш ду Нашсименту. Или Рикарду Изексон душ Сантуш Лейти, известен на света като Кака. Други твърдяха, че Платон е колумбиец — нещо, което звучеше логично поради бизнеса, с който се занимаваше. Имаше такива, които го смятаха за мексиканец. Но всички бяха единодушни, че е много нисък, макар че никой не смееше да му го каже в очите. В местната му шофьорска книжка беше отбелязано, че е висок метър и шейсет сантиметра, но на практика беше метър и петдесет с дебели подметки и метър и четирийсет и девет без тях.

Причината никой да не споменава истинския му ръст бе случилото се с бившия му сътрудник Мартинес. По време на спор Мартинес изгубил самообладание и го нарекъл джудже. В резултат се озовал в една от най-добрите болници на Мексико Сити, където го упоили и подготвили за операция. После отмерили точно метър и четирийсет и седем сантиметра от темето надолу, отбелязвайки мястото малко под коленете с дебели черти. Двойната ампутация била извършена от пълен екип от хирурзи и оперативни сестри — чисто и прецизно, без никакви усложнения. Два дни по-късно Мартинес бил откаран с линейка в дома си. Платон му изпратил подарък с пожелания за скорошно оздравяване и скромната препоръка да му бъде винаги пред очи. При създалите се обстоятелства препоръката била приета като заповед. Отначало близките на Мартинес решили, че подаръкът представлява аквариум с някакви тропически рибки, отчитайки формата и размерите на съда, в който се плискала някаква течност. Когато го разопаковали, установили, че това наистина е аквариум, но в него нямало рибки. Течността се оказала формалдехид, в който плували отрязаните крака на Мартинес.

След тази случка никой вече не споменавал ръста на Платон.

След като прие обаждането от къщата в града, той беше обещал решение след дванайсет часа, но на практика нямаше намерение да отделя толкова много време на един сравнително дребен проблем, възникнал в периферията на голямата и сложна международна организация. След час и половина решението беше взето: устата на свидетеля трябва да бъде затворена. Задачата щеше да бъде изпълнена от съответния човек, който щеше да бъде изпратен в подходящото време.

Освен това Платон реши да допълни списъка от четиринайсет точки с още една. На практика беше доста учуден, че тя не е била включена досега. Но все пак той беше Платон, а не те.

Щеше да прекъсне веригата в името на сигурността.

Адвокатът също трябваше да замлъкне.

5