61 часа

Това беше цялото обяснение. Питърсън насочи вниманието си към пътя, приведен над волана. Беше нетърпелив и нервен. Ричър се изпъна на съседната седалка. Що за нарушение можеше да накара заместник-началника на полицията да реагира толкова бързо на нечий сигнал, запита се той.

На две хиляди и седемстотин километра на юг мъжът в къщата в Мексико Сити се готвеше да проведе международен разговор със Съединените щати. Това беше последната му задача за деня. Тук беше единайсет вечерта, десет в големия съсед на север. Насреща вдигнаха и мъжът продиктува инструкциите на Платон бавно и точно. Не искаше да го разберат погрешно. Нямаше място за грешка. Изчака да получи потвърждение и чак тогава затвори. Не се обади на Платон. Нямаше смисъл. Той просто не можеше да възприеме понятието потвърждение. За него подчинението следваше заповедта, както утрото следва нощта. Нещо неизбежно. Заповедта можеше да остане неизпълнена само ако Земята спре да се върти.

6

Питърсън завъртя копчето на радиостанцията. Прозвучаха гласовете на четирима полицаи, които обикаляха западните покрайнини на града в търсене на нарушителите. Резултат все още нямаше и той насочи колата си към непроверените улици. Надясно, наляво, после пак надясно. Под бледите лъчи на луната се виждаха спретнати, подредени в редици къщички със заснежени покриви. Прозорците им излъчваха мека светлина, тротоарите и алеите за автомобили пред тях бяха скрити под дебелото одеяло на снега. Част от улиците бяха почистени от снегорините и отстрани се издигаха високи преспи. Други все още бяха недокоснати, но дебелината на снежната покривка върху тях не беше толкова голяма, колкото в дворовете и по алеите пред къщите. Това доказваше, че днешните валежи са втори или трети за изтеклата седмица. Пътищата вече бяха почиствани и засипвани няколко пъти, в обичайния за зимата ритъм.

— Колко са нарушителите? — попита Ричър.

— Докладвано е за двама — отвърна Питърсън.

— С автомобил?

— Не, пеша.

— И какво правят?

— Просто обикалят.

— Значи трябва да караш по почистените улици. Никой не гази трийсетсантиметров сняг.

Питърсън намали за момент и се замисли. После завъртя волана и навлезе в първата почистена пряка. Снегоринът беше минал на зигзаг по по-широките улици и пресечките им. Платното беше покрито с тънък слой сняг, а отстрани се виждаха високи, все още чисти преспи.

Засякоха нарушителите четири минути по-късно.

Действително бяха двама, изправени рамо до рамо срещу още един човек. Той се оказа началник Холанд. Колата му се виждаше на седем-осем метра по-нататък. „Краун Виктория“ без отличителни знаци. Тъмносиня или черна. Бледата светлина на луната не позволяваше точното определяне на цвета ѝ. Полицейско оборудване, с антени на капака на багажника и изключена синя лампа на покрива. Двигателят работеше, а вратата откъм шофьора зееше отворена. Под двойния ауспух се бяха образували черни локви. Беше ясно, че Холанд бе изскочил навън, за да спре нарушителите.

И двамата бяха бели — високи и яки. С черни ботуши, черни джинси и черни дънкови ризи, черни подплатени жилетки без ръкави и черни ръкавици без пръсти. Връхните им дрехи бяха черни кожени якета, под които се виждаха черни шалове, плътно увити около вратовете. Приличаха на мъртвеца от полицейските фотографии.

Питърсън спря на десетина метра от тях и остана в колата с работещ двигател. Фаровете му осветиха сцената. Нещата не се развиваха добре за Холанд. Той изглеждаше нервен за разлика от мъжете насреща му, които го бяха притиснали към висока преспа сняг. Лицето му издаваше безпомощност.

Ричър веднага разбра защо.

Кобурът му беше разкопчан и празен, но пистолетът не беше в ръката му. Очите му постоянно се местеха надолу и леко вляво.

Беше хвърлил оръжието си в снега.

Или е било избито от ръката му.

И в двата случая положението му не беше добро.

— Кои са тези? — попита Ричър.

— Нежелани гости — отвърна Питърсън.

— Толкова нежелани, че лично шефът на полицията се е включил в издирването?

— Виждаш това, което виждам и аз.

— Какво ще направиш?

— Положението е деликатно. Вероятно са въоръжени.

— Ти също.

— Не мога да направя Холанд за смях.

— Грешката не е негова. Сигурно са му измръзнали ръцете.

— Току-що е слязъл от колата.

— Не е току-що. Колата работи на място поне от десет минути. Виж локвите под ауспусите.

Питърсън не отговори. И не помръдна.

— Кои са те? — отново попита Ричър.

— Какво те интересува?

— Просто съм любопитен. Тези хора те плашат.

— Така ли мислиш?

— Да. Ако не те плашеха, вече щяха да са на задната седалка, оковани в белезници.

— Те са рокери.

— Не виждам никакви мотоциклети.

— През зимата използват пикапи — поясни Питърсън.

— Незаконно ли е това?

— И са смъркачи.

— Какво е смъркачи?

— Друсат се с кристални метамфетамини.

— Амфетамини?

— Метилирани амфетамини, които стават за пушене. Или по-скоро се вдишват изпаренията им. Използват се стъклени тръбички, счупени електрически крушки или станиол. Нагряваш ги и смъркаш. А после ставаш непредвидим.

— Хората винаги са непредвидими.

— Не като тези.

— Познаваш ли ги?

— Специално тези не, но познавам породата им.