61 часа

— А може би не. Съвременните автобуси разполагат с всевъзможни електронни системи. Тракшън контрол, спирачки с антиблокираща система и прочие. Достатъчно е било да завърти волана малко по-рязко, а после да го насочи към канавката. После ние го приемаме с отворени обятия, като добрия самарянин.

— Довечера мога да поговоря с Ричър — предложи Питърсън. — Той е важен свидетел, защото е бил в автобуса. Със сигурност ще получим по-ясна представа за онова, което се е случило.

— Тоя е психопат! — отсече Холанд. — Искам да се махне от тук.

— Пътищата са затворени.

— В такъв случай го искам заключен.

— Наистина ли? — изгледа го Питърсън. — Честно казано, на мен ми се струва доста умен човек. Помисли малко, шефе. На теб ти спести най-малко един счупен нос, а мен ме освободи от задължението да застрелям двама души. На практика направи голяма услуга и на двама ни.

— Случайно.

— А може би нарочно.

— Нима мислиш, че е знаел какво прави? Тук, сега?

— Точно така мисля. Според мен той е човек, който вниква в нещата пет секунди преди останалите.

— Сериозно ли говориш?

— Да, сър. Прекарах известно време с него.

Холанд сви рамене.

— Добре, поговори с него, след като искаш…

— Може би трябва да го използваме по-добре? Той е бивш военен и знае много неща.

— Какви неща?

— За онова, което се намира на запад.

— Харесваш ли го?

— Няма значение дали го харесвам. Можем да го използваме. При създалите се обстоятелства би било престъпление да не го направим.

— Това ми звучи като признание за безсилие.

— Не, сър. Това е здрав разум. По-добре да потърсим помощ, преди да са ни сритали задниците.

— Какво можем да споделим с него?

— Повечето, а може би всичко — въздъхна Питърсън. — И бездруго той много бързо ще разбере за какво става въпрос.

— Така ли би постъпил, ако си началник на полицията?

— Да, сър.

Холанд се замисли, после бавно кимна.

— Добре, съгласен съм. Поговори с него.

Единайсет без пет вечерта.

Оставаха петдесет и три часа.

7

Питърсън си тръгна със служебната кола. Нещо необичайно според Ричър. От опит знаеше, че градските ченгета оставят служебните си коли на паркинга и се прибират у дома с личните си превозни средства. А патрулката се поема от дежурната смяна още докато е топла. Но Питърсън каза, че полицейското управление на Болтън разполага с кола за всеки от своите служители, който живее на повече от десет минути път до участъка.

Питърсън живееше на две минути, или на около километър и половина в източна посока. Къщата му беше изградена върху остатъците от стара ферма — солидна дървена постройка във формата на торта, боядисана в червено и бяло. Част от прозорците грееха с топла жълтеникава светлина. До нея се издигаше хамбар в същите цветове. Покривите бяха покрити с дебел слой сняг. Замръзналата земя наоколо беше равна и притихнала под бялото покривало. Парцелът беше във формата на квадрат, може би четири декара. Ограден с бодлива тел, опъната на напукани колове. Около трийсет сантиметра от оградата стърчаха над снега.

Почистената алея за коли се раздвояваше. Единият лъч водеше към хамбара, а другият свършваше пред къщата. Питърсън паркира пред хамбара — голяма отворена постройка, разделена на три части. Едната беше заета от Форд пикап с прикачен снегорин, а във втората имаше старателно подредени купчини дърва за огрев. Двамата слязоха от колата и поеха по разчистената алея обратно към къщата.

Входната врата беше от солидно дърво, боядисана в червено като стените. Тя се отвори в момента, в който спряха пред нея. Жената в затопленото антре беше горе-долу на възрастта на Питърсън, доста над средния ръст. Слабата ѝ фигура ясно се очертаваше на меката светлина, която идваше от вътрешността на къщата. Косата ѝ беше прибрана на опашка. Беше облечена с черен панталон и вълнен пуловер със сложна шарка.

Трябваше да е съпругата.

Тримата останаха неподвижни за момент, разигравайки пантомима на любезност. Питърсън беше нетърпелив да избяга от студа, жена му не искаше да изпусне топлината навън, а на Ричър не му се щеше да влезе, без да бъде поканен. След една дълга секунда колебание жената разтвори по-широко вратата, а Питърсън го побутна да влезе. Подът на антрето беше покрит с лакирани дъски, стените под ниския таван бяха облепени с тапети. Вляво се виждаше килер, вдясно беше трапезарията. Кухнята се намираше право напред в дъното на коридора. Там боботеше печка на дърва. Ноздрите на Ричър уловиха миризмата на дим и нагорещено желязо.

Питърсън ги запозна с тих глас. Вероятно горе спят деца, помисли си Ричър. Съпругата се казваше Ким и явно знаеше всичко за катастрофиралия автобус и необходимостта от настаняването на пътниците. Каза, че е приготвила едно сгъваемо легло в кабинета. Тонът ѝ беше извинителен, сякаш съжаляваше, че не разполагат със стая за гости.

— Мога да спя и на пода, госпожо — рече Ричър. — Много съжалявам, че ви създавам неудобства.

— Няма проблем — отвърна тя.

— Надявам се да си тръгна рано сутринта.

— Едва ли ще стане. До сутринта всичко ще бъде затрупано.

— Е, тогава по-късно през деня.