61 часа

— Държим ги под наблюдение. Те наемат стаи в мотелите, използват градския транспорт за отиване и връщане от затвора, а на другия ден си тръгват. Всяко отклонение от този маршрут ще привлече вниманието ни.

— Къде е свидетелката?

— Стои си у дома. Казва се Джанет Солтър. Много мила женица, като добрата баба от приказките. За щастие живее на задънена улица, която денонощно се охранява от наши служители. Ти видя колата им.

— Не е достатъчно.

— Знаем. Пред къщата ѝ има още една кола, а трета охранява Задната част, на съседната улица. В самата къща дежурят полицайки, най-добрите, с които разполагаме. Четири по всяко време на денонощието. Две дежурят, две спят.

— Кога е делото?

— След месец, ако имаме късмет.

— А защо не я преместите? Може би в някой хотел на Карибите? Сигурен съм, че би приела такава оферта.

— Не иска да се мести.

— Съзнава ли, че се намира в опасност?

— Обяснихме ѝ ситуацията, но тя иска да направи каквото трябва. За нея това е принципен въпрос.

— Браво.

— И за нас е добре, тъй като възнамеряваме да ударим цялата шайка, веднъж и завинаги — кимна Питърсън. — От друга страна обаче, изпитваме големи затруднения, защото използваме всичките си ресурси.

— Което обяснява защо стъпвате на пръсти — кимна на свой ред Ричър. — Не можете да ги ударите, защото няма да ви стигнат ресурсите.

— И защото трябва да оправдаем действията си пред съда. Не можем да позволим на защитата да ги обяви за част от кампания за прочистване. А и рокерите не са глупави. Пазят се добре. Технически погледнато, никой от тях не е извършил престъпление. Поне не публично.

— Но фактически е обратното. Аз видях снимките.

— Именно — въздъхна Питърсън. — От тях личи, че един от нашите примерни граждани е пребил до смърт един от техните.

Шумният будилник на хладилника показваше дванайсет без пет. Оставаха петдесет и два часа. Луната зад прозореца беше високо в небето, снегът блестеше под бледите ѝ лъчи. Въздухът беше неподвижен. Нямаше вятър. Студът беше толкова силен, че Ричър го усещаше през стените. В стаята се беше образувала нещо като буферна зона, широка около половин метър. Там топлината на печката се сблъскваше с проникващия студ и го връщаше обратно.

— Началник Холанд в течение ли е? — попита Ричър.

— Защо питаш?

— Първоначални впечатления. Стори ми се малко объркан.

— Холанд е човек на място.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ти обсъждаше ли началниците си, когато служеше в армията?

— Непрекъснато. С равните по ранг.

— Ние равни ли сме по ранг?

— Приблизително.

— Какви бяха твоите началници?

— Някои бяха свестни, но други бяха негодници.

— Холанд си е наред — увери го Питърсън. — Но е много уморен. Жена му почина, а дъщеря му порасна и напусна дома му. Той е съвсем сам и това му се отразява зле.

— Видях снимките в кабинета му.

— Спомен от по-добри дни. Бяха чудесно семейство.

— Значи е в течение на операцията?

— Достатъчно, за да поиска помощ, ако се наложи.

— От кого?

— От теб.

Ричър довърши бирата си. Беше му топло, чувстваше се добре. Бавно се предаваше на умората.

— Какво бих могъл да направя за него?

— Лагерът на някогашните строители се намира до старо военно съоръжение.

— Вече ми го каза.

— Искаме да разберем какво точно представлява то.

— Не знаете ли?

— Строено е много отдавна. Една-единствена каменна сграда, малко по-голяма от обикновена къща.

— И това е всичко?

— Да — кимна Питърсън. — Дълъг и прав като стрела път, който свършва пред малка къща в прерията.

— Колко малка?

— По-малка от тази.

— Форма?

— Квадратна. Като повечето обикновени къщи.

— С покрив?

— Разбира се.

— Питам, защото ми хрумна, че може би е била ракетен силоз. В двете Дакота има много такива.

— Не е силоз.

— Значи може да е била всичко. Включително и незавършено строителство.

— Не е това. По-старите хора помнят, че стотина строители са работили там в продължение на цял месец. Районът е бил отцепен от армията. Непрекъснато са пристигали и отпътували хора. Твърде голямо оживление за строителството на малка къща в прерията.

— Чувал съм и по-странни истории.

— Ние трябва да знаем какви са шансовете ни да се появим там и да арестуваме повече от сто души. Трябва да знаем какво ни очаква.

— Свържете се с някого. Може би с Министерството на отбраната.

— Направихме го. Не само ние, а и общинският съвет, после и щатското правителство.

— И?

— Никакъв отговор.

— Колко възрастни са хората, за които спомена?

— Има ли значение?

— Искам да разбера кога е било построено съоръжението. Тези хора виждали ли са строителите с очите си? Или просто преразказват историите, които са чули от бащите и дядовците си.

— Постройката е на около петдесет години.

— Колко време е била използвана по предназначение? Имало ли е войници?

— Не. Сградата никога не е била използвана.