61 часа

— А защо трябва да правите кордон точно на километър и половина?

— Никой не твърди, че кризисните планове са безупречни.

— В такъв случай бихте могли да имитирате изпълнението им. Оставете част от хората си по местата им. Поне жените в дома на свидетелката.

— Не можем. Ще има преброяване, ще ни направят ревизия. Ако се окаже, че не сме изпълнили някоя точка от договора, ще ни наложат федерален надзор за следващите десет години. Договорът е подписан от общинската управа, взели сме пари.

— За допълнителните коли?

— И за разходите — кимна Питърсън. — Всички служители трябва да живеят на десет минути път от участъка и да разполагат със служебна кола. Радиостанциите им са включени постоянно и те трябва да реагират на секундата.

— Не можете ли да вземете и мисис Солтър в някоя от колите?

— Нямаме право. Цивилните трябва да стоят настрана.

— Имали ли сте случай на бягство?

— Не. Затворът е чисто нов, с безупречна охрана.

— Значи трябва просто да се надявате, че нещата ще се развиват по най-благоприятния начин.

— Именно. Но да се надяваме не означава, че винаги ще е така. Ако ставаше въпрос за случайно съвпадение или малшанс, нямаше да ни пука. Но не е така. Защото онзи, който иска да отстрани хората ни от дома на Джанет Солтър, разполага с достатъчно власт да го направи когато пожелае.

— Като организира бягство? — вдигна вежди Ричър. — Едва ли е възможно. Аз познавам затворите. Бягството изисква продължителна подготовка. Човекът, за когото говориш, трябва да състави план, да вербува съответния шофьор, да спечели доверието му, да разполага с пари и стабилни връзки навън.

— Това не е всичко. И нещата се влошават.

— Разкажи ми.

— Втора точка от кризисния план засяга вероятността от бунт в затвора. В такъв случай служителите напускат периметъра, а ние поемаме вишките и портала.

— Пак целият личен състав?

— Да, условията са същите като при първа точка. Но бунтовете се организират бързо. Могат да започнат буквално за секунди. Няма затвор, който да не е заплашен от подобно събитие, повярвай ми.

Не се стигна до трета бутилка бира. Разговорът по същество приключи с няколко допълнителни разяснения и малко повторения.

— Разбираш ли? — попита Питърсън. — Той може да планира нещата с точност до минута. Погрешните думи се отправят към погрешния човек, настава сбиване и бунтът е факт. Ние получаваме сигнал за него и след броени минути сме на осем километра от къщата на Джанет Солтър.

— Той е затворен в общинския арест, нали? — възрази Ричър. — Съвсем отделно място. Никой не вдига бунтове в ареста. Обитателите му очакват съдебен процес и мислят как да изглеждат невинни.

— Той е рокер. Вероятно има приятели в главната сграда. Или приятели на свои приятели. Така действат затворническите банди. Грижат се за себе си. А начини за комуникация — колкото щеш.

— Лошо — повтори Ричър.

— Да — кимна Питърсън. — Когато завият сирените, ние тръгваме и толкоз. В участъка остава само един възрастен цивилен, който трябва да ни се обади в случай на опасност от терористично нападение. Във всички останали случаи просто сме с вързани ръце.

— Очаквате терористично нападение?

— Не тук. В Маунт Ръшмор, но това е проблем на Рапид Сити.

— И участъка ли разширихте? — попита Ричър. — Като училището?

Питърсън кимна.

— Налагаше се. Градът се разрастваше.

— Докъде стигнахте?

— Увеличихме се двойно. По същото време се състезавахме със затвора за привличането на кадри. Трудно е да се запази нивото. Един от големите проблеми на началник Холанд. Половината от нас са с него от едно време, другите не са.

— Не мога да му помогна — рече Ричър. — Аз само минавам оттук.

— Може да звъннеш на някой стар познат в армията. Ще му бъде от помощ. Ако избутаме следващия месец, тази информация ще ни трябва.

— Напуснах доста отдавна. Поколенията се смениха. Със сигурност ще ми затворят телефона.

— Все пак можеш да опиташ.

— Няма да стигна по-далеч от телефонистката.

— Едно време, когато постъпвах на работа, разполагахме със спешен номер на ФБР в град Пиер. Още го помня наизуст, въпреки че системата беше променена преди години.

— Е, и?

— Предполагам, че и ти помниш някой телефонен номер. Който не минава през централата.

Ричър не отговори.

— Обади се, моля те — настоя Питърсън. — Обещавам, че това ще бъде всичко. Ние поемаме нещата в свои ръце, а ти си продължаваш по пътя.

Ричър мълчеше.

— Можем да ти предложим бюро и стол.

— Къде?

— В участъка. Още утре.

— Искаш да дойда на работа с теб? В полицейския участък? Май не ми се доверяваш кой знае колко, а?

— Ти си в дома ми. Където спят жена ми и децата ми.

Ричър кимна.

— Тук не мога да споря.