61 часа

По пътя към центъра Ричър не видя нищо друго освен сняг. По земята, във въздуха, навсякъде. Сгушен под него, светът се бе притаил. Животът сякаш беше спрял. Трафикът беше слаб, ограничен в тясната почистена лента. Изпод гумите излитаха пресовани вафлички. Колите образуваха колони и пълзяха една след друга с не повече от трийсет километра в час. Но патрулката на Питърсън се различаваше от тях. Топла, стабилна и сигурна, с вериги на задните колела и зимни гуми на предните, тя си пробиваше път в снега без никакви проблеми.

На дневна светлина участъкът изглеждаше по-издължен и по-нисък, отколкото през нощта. Просторна едноетажна сграда, изградена от бели тухли. На покрива имаше антени и сателитни чинии, закрепени на стоманени стойки. Прилича на класическа полицейска казарма, помисли си Ричър. От онези, които преди време строяха по едни и същи архитектурни планове. Отпред имаше множество патрулни коли, все още топли и почистени от снега. Вероятно бяха на ченгетата от дневната смяна, пристигнали навреме за оперативката в осем и трийсет. Между колите щъкаше малък булдозер с дебели гуми, който събираше снега и го трупаше на висока двуметрова купчина. Питърсън видимо се отпусна. Явно харесваше снега, който затрудняваше достъпа навсякъде, включително и до дома на Джанет Солтър. Нападателите със сигурност щяха да изчакат по-благоприятни метеорологични условия. При тези преспи нямаше как да се промъкнат незабелязано.

Ричър взе подплатената шуба, но шапката и ръкавиците остави в колата. Бяха прекалено лични. Възнамеряваше да ги замени със свои. На столчето зад рецепцията седеше друг възрастен мъж. Дневната смяна. Беше на същата възраст като колегата си от снощи, облечен със същите цивилни дрехи. Питърсън и Ричър минаха покрай него и тръгнаха по коридора към просторното общо помещение, пълно с униформени мъже и жени, които пиеха кафе, пишеха в бележниците си или четяха бюлетини, подготвяйки се за предстоящото дежурство. Бяха около трийсетина — млади и стари, спретнати и небрежни. Истинска шарения. „Удвоихме личния състав, но беше трудно да запазим нивото“, беше казал Питърсън. Доказателството за това беше тук, пред очите му. Новаците лесно се различаваха от ветераните. Също така лесно беше да се усетят разногласията помежду им. Липсваше единомислието в екипите, а това се отразяваше на професионализма. Ние срещу тях, това беше проблемът на началник Холанд. Беше принуден да ръководи два отдела, обединени в един. Но му липсваше нужната енергия. Би трябвало да си подаде оставката. Или кметът би трябвало да го уволни още преди да е изсъхнало мастилото под договора за затвора.

Стари или нови, ченгетата бяха точни. В осем и половина общата зала беше почти опразнена. Беше ясно, че блокирането на пътищата изисква повече жива сила, а снегът ги принуждаваше да паркират колите си почти броня до броня. Останаха само двама души, и двамата униформени. На табелката на единия пишеше Каплър, а на другия — Лоуъл. И двамата бяха без колани. Нямаха нито пистолети, нито радиостанции, нито белезници. Бяха надхвърлили трийсет. Каплър беше мургав, лицето му носеше следи от загар. Лоуъл беше рус и червендалест като местните младежи. И двамата изглеждаха здрави, пъргави и в отлична форма. Но не бяха щастливи. Каплър обикаляше залата по посока на часовниковата стрелка, а Лоуъл крачеше в обратна посока. Заниманието им беше да опразват подносите за документи, да трупат хартията на високи купчини и да ги отнасят в някакво помещение с врата без надпис в дъното.

— Какво правят тези двамата? — попита Ричър.

— Изпълняват нормалните си задължения — отвърна Питърсън.

— Едва ли, при този недостиг на жива сила — възрази Ричър.

— Какво е според теб тогава?

— Наказание. Направили са нещо, заради което са били наказани. Холанд им е прибрал оръжието.

— Не мога да говоря за това.

— Новаци ли са?

— Лоуъл е отскоро при нас. Местно момче, от стара болтънска фамилия. Каплър е нов, но не съвсем. Дойде преди две години от Флорида.

— Защо? Заради климата? Мислех си, че е по-скоро обратното.

— Търсеше си работа.

— Тук? Какво му се е случило във Флорида?

— Защо трябва да му се е случило нещо?

— Защото, при цялото ми уважение, ако работиш в правоохранителните органи на Флорида и изведнъж решиш да се прехвърлиш в Южна Дакота, значи нямаш никаква алтернатива.

— Не знам подробностите. Беше назначен от Холанд и кмета.

— Какво е направил Лоуъл, за да заслужи такъв партньор?

— Лоуъл е странна птица — отвърна Питърсън. — Самотник, чете книги.

— Какво са направили, за да им отнемат оръжието?

— Не мога да говоря за това. А и ти имаш работа. Избери си някое бюро и започвай.

По стар навик Ричър си избра едно бюро в дъното. Голо, с ламиниран плот и все още топъл стол пред него. Върху плота имаше клавиатура и монитор, плюс стационарен телефон. Мониторът беше изключен. Телефонът имаше бутони за шест линии, плюс още десет за бързо набиране.

— За външна линия натисни девет — обади се Питърсън.