61 часа

— В града ли живеят?

— На осем километра на запад. Много са. Устроили са си нещо като лагер. По принцип си стоят там, но хората не ги обичат.

— Мъртвецът е бил един от тях — отбеляза Ричър.

— Вероятно — кимна Питърсън.

— Може би търсят приятеля си.

— Или са тръгнали да отмъщават за него.

Питърсън гледаше през предното стъкло, без да помръдва. На десет метра от тях шоуто продължаваше. Началник Холанд видимо трепереше. От студ или от страх.

А може би и от двете.

— Направи нещо — обади се Ричър.

Питърсън не помръдна.

— Интересна стратегия — продължи Ричър. — Май си решил да чакаш, докато се вкочанят от студ.

Питърсън не отговори.

— Проблемът е там, че Холанд ще се вкочани пръв — добави Ричър.

Питърсън продължаваше да мълчи.

— Ако искаш, ще дойда с теб.

— Ти си цивилен.

— Само технически.

— Не си облечен както трябва. Навън е студено.

— Колко време ще ни отнеме?

— Нямаш оръжие.

— За типове като тези не ми трябва оръжие.

— Кристалният метамфетамин е сериозна работа. Падат всички задръжки.

— Значи ще бъдем на равни начала.

— Те не изпитват болка.

— Не им трябва да изпитват болка. Достатъчно е да изпаднат в безсъзнание.

Питърсън замълча.

— Ти тръгваш наляво, а аз надясно — подхвърли Ричър. — Аз ще привлека вниманието им, а ти ще им минеш в гръб.

На десет метра пред тях Холанд каза нещо и двамата направиха крачка напред. Холанд отстъпи, препъна се и тежко седна в снега. Вече със сигурност не можеше да достигне до мястото, където беше хвърлил пистолета си.

Десет и половина вечерта.

— Опасно е да чакаме повече — предупреди Ричър.

Питърсън кимна и отвори вратата.

— Не ги докосвай, не прави нищо — рече той. — В момента все още са невинни граждани.

— С Холанд по задник пред тях?

— Невинни до доказване на противното. Такъв е законът. Наистина не ги пипай.

Питърсън излезе навън. За момент остана зад отворената врата, после я заобиколи и тръгна напред. Ричър го последва крачка по крачка.

Мъжете ги видяха.

Ричър тръгна надясно, а Питърсън наляво. Температурата в колата зад тях беше двайсет градуса над нулата, навън бе минус дванайсет. А може би бе дори още по-студено. Ричър дръпна ципа на якето си, натика ръце дълбоко в джобовете и сгуши врат в яката. Но само след пет крачки започна да трепери. Това не беше обикновен студ, а жесток мраз. Двамата пред тях отстъпиха крачка назад от Холанд. Той се възползва от пространството и се изправи. Питърсън застана до него. Пистолетът му все още беше в кобура. Ричър направи малък кръг и спря на два метра зад нарушителите. Холанд пристъпи напред, наведе се и изрови пистолета си от снега. Почисти го с длан, надникна в цевта и го тикна в кобура.

Всички стояха неподвижни.

Снегът на платното беше ситен като прах, сред който проблясваха по-едри ледени кристалчета. Питърсън и Холанд не отместваха очи от двамата мъже. Те им отговаряха със същото, въпреки че усещаха присъствието на Ричър зад гърба си. Той вече трепереше с цялото си тяло, зъбите му тракаха. От устата му излитаха малки облачета пара.

Никой не проговори.

Мъжът вдясно от Ричър беше над метър и осемдесет, а раменете му със сигурност бяха по-широки от метър. Това отчасти се дължеше на якето с дебела пухена подплата, но въпреки това личеше, че мъжът е дяволски як. Партньорът му отляво беше с по-скромни габарити, но в замяна на това далеч по-активен. Непрекъснато пристъпваше от крак на крак, правеше чупки в кръста и изпъваше рамене. Без съмнение му беше студено, макар че не трепереше. Всичките тези движения се дължат на химията, а не на температурата, рече си Ричър.

Никой не проговори.

Така изтече още една дълга секунда.

— Момчета, ако не си тръгнете веднага, един от вас ще трябва да ми заеме якето си — обади се най-сетне Ричър.

Двамата се обърнаха много бавно. Лицето на здравеняка вдясно беше полускрито от гъста брада. Космите ѝ бяха покрити със скреж. Приличаше на полярен изследовател. Или на планинар. По-дребният отляво имаше двудневна четина и пъргави очички. Устата му се отваряше и затваряше като риба на сухо. Тънки подвижни устни, развалени зъби.

— Кой си ти? — попита здравенякът отдясно.

— Прибирайте се у дома — отвърна Ричър. — На улицата е много студено за глупости.

Не получи отговор.

Питърсън и Холанд не предприеха нищо, въпреки че бяха останали в гръб на нарушителите. Пистолетите им си останаха в кобурите, а кобурите бяха закопчани. Ричър светкавично обмисли следващите си действия. Винаги е по-добре да си подготвен. Предпочиташе здравенякът да е отляво, защото това би му позволило по-голям замах за удар с дясната ръка. Винаги отстраняваше по-силният от противниците си, когато бяха повече от един. Но и винаги беше готов да прояви гъвкавост. Може би трябваше да даде приоритет на този, който подскачаше до брадатия. Обикновено гигантите са по-бавни и не толкова решителни — разбира се, ако не са под влиянието на стимуланти.

— Или яке, или изчезвайте, момчета — повтори той.

Не получи отговор. После Холанд най-сетне се раздвижи. Направи твърда крачка напред и ядосано изръмжа:

— Махайте се, по дяволите, от града ми!

Едновременно с това блъсна по-дребния в гърба.