61 часа

Ричър премина второто разклонение. Това означаваше, че е преодолял две трети от стълбите. Шумът от стъпките им се сливаше с призрачните звуци в шахтата, увиснали в неподвижния въздух. Нещо като елегия на предстояща трагедия. Ричър потръпна и продължи надолу в мрака. Фенерчето се поклащаше между палеца и показалеца му, облечени в ръкавица. Другите три пръста бяха разперени и докосваха стената. Над главата му подскачаше лъчът от фенерчето на Платон. Подметката на Ричър докосна стъпало номер двеста. Оставаха още осемдесет.

Цистерната с помпа беше сравнително проста машина. И сравнително нова като изобретение. Донеотдавна самолетите са били зареждани директно от цистерни. Съвременните модерни летища разполагаха с подземни резервоари и специализирани машини като тази, които осъществяваха връзката между подземните хранилища и самолетните резервоари в крилата. Маркучът на ролката зад кабината трябваше да се развие и накрайникът му да щракне в люка на подземното хранилище. Другият — в Задната част на камиона — имаше накрайник, пригоден за резервоарите под крилата. Между тях бе разположена помпата, която щеше да изсмуче горивото от хранилището и да го излее в резервоарите. Проста линейна връзка.

Двамата спътници от места 4А и 4Б направиха маневра, приближавайки цистерната максимално близо до стоманената врата. Това я постави на приблизително равно разстояние между жадния боинг и подземния резервоар в тунелите. Единият свали първия накрайник и го преметна през рамо, а другият остана при електромотора, който развиваше барабана. Мъжът с накрайника влезе в облицованата с камък сграда и го вкара в другата вентилационна шахта — онази, която не беше използвана досега.

Ричър стигна до дъното. В ситуацията нямаше промяна. Спря да си почине на последното стъпало, издигащо се на трийсет сантиметра от кръглия под. Таванът му стигаше до кръста. Горната част на тялото му остана в шахтата, лицето му беше на два пръста от бетонната стена. Платон спря зад него, точно както Холанд при предишното слизане. Ричър усети дулото на картечния пистолет в гърба си.

— Мърдай! — заповяда Платон.

Ричър се наведе и тръгна напред. Гърбът му опираше в тавана, краката го боляха, вратът му беше наведен под прав ъгъл. Отпусна се на колене, превъртя се на една страна и седна на пода. После започна да се придвижва на заден ход. Болезнено бавно, с чувство на унизителна клаустрофобия.

Платон слезе от стълбата и навлезе в тунела.

Направи три уверени крачки и спря да се огледа. Напълно изправен, с цели дванайсет сантиметра между тавана и темето си.

— Къде са ми нещата? — попита той.

Ричър не отговори. Беше замаян. Цял живот беше използвал предимството на ръста си. Той му вдъхваше усещането за господство, власт и сила. Високият ръст вдъхва доверие у околните. Отнасят се с уважение към теб, повишават те по-бързо, избират те на важни позиции. Всичко това беше статистически доказано.

Печелиш битки, по-малко спорят с теб, командваш останалите.

Да се родиш висок си беше чиста печалба от лотарията.

А да се родиш дребен означаваше точно обратното.

Но не и тук долу.

Тук височината означаваше, че си изтеглил непечеливш билет.

В този свят печелеха дребните.

— Къде са ми нещата? — повтори Платон с ръка на пистолета.

Ричър отлепи ръка от пода и понечи да махне с нея, но в същия момент зад него се разнесе двоен тътен, последван от трети. Обърна се и видя трите пакета с чували за смет, които някой беше пуснал във вентилационната шахта. Плюс мазния край на въжето, навито на руло. Все неща, които вече беше видял в багажника на Холанд.

— Чака ни работа — обади се Платон. — Не е нищо особено. Просто пълним чувалите и ги връзваме с въжето. Онези горе ще ги изтеглят.

— Колко стока ще извадим? — попита Ричър.

— Самолетът побира шестнайсет тона.

— Това означава да останете тук поне една седмица.

— Не мисля. Разполагам с десет часа. Рокерът ще напусне дупката, в която се е скрил, някъде след времето за обяд. Уредил съм с директора на затвора дотогава хората ти да останат там. Това означава, че никой няма да ни безпокои. Спокойно можем да пренасяме по тон и половина на час. Още повече, че и ти ще помагаш. Но не се безпокой. Истински трудната работа ще бъде на повърхността.

Ричър не каза нищо.

— Първо ще изнесем бижутата — добави Платон. — Къде са те?

Ричър отново понечи да вдигне ръка, но в същия момент до него издрънча месинговият накрайник на дебел черен маркуч, хвърлен долу през другата вентилационна шахта. Отгоре му бързо се стовариха многобройни черни кръгове гума. После по металните стъпала зад гърба му прозвучаха стъпки, придружени от далечно дрънчене. Някой се спускаше.

Презареждането скоро щеше да започне.

— Къде са бижутата? — повтори Платон. Ричър не отговори, зает да изчислява времето. Двеста и осемдесет стъпала. Което означаваше най-малко две-три минути до появата на човека за зареждането, дори ако се спускаше с максимална бързина. А две-три минути би трябвало да са достатъчни. Вече не помнеше кога за последен път беше участвал в бой, който трае повече от две-три минути.

Това беше шанс.