61 часа

Човекът на Платон довършваше работата си. Месинговият накрайник на маркуча беше потънал в накрайника на цистерната, изработен от същия материал. Мъжът изпробваше здравината му, дърпайки го в различни посоки. Уверил се, че всичко е нормално, той завъртя железния кран. Ричър чу как потече горивото в маркуча. Три галона, може би четири, не повече. Законите на гравитацията. Течността напълни само онази част от маркуча, която беше по-ниско от нивото на резервоара. Оттук нататък беше ред на помпата, която щеше да изсмуква горивото до повърхността.

Ричър наблюдаваше съединението. По уплътненията се появи една-единствена капка керосин, която постепенно наедря и цопна на пода, превръщайки се в мазно петънце.

Толкова.

Това беше всичко.

Напълно безопасно от гледна точка на сигурността.

Приведен в кръста, човекът на Платон се насочи към стълбата и пое нагоре. Ричър направи една мъчителна обиколка на кръглото помещение и хлътна в най-отдалечения тунел. На максимално разстояние от бижутата и метамфетамина.

45

Действайте. Проста думичка. Проста команда. Или обикновена молба. А може би ангажимент по една сделка. Много изгодна сделка. Действайте и станете богаташи. Ще живеете дълго и щастливо, радвайки се на уважението на околните. Ще се превърнете в ликвидатори на Платон. В светци. В герои. За вас ще се пеят песни и ще се носят легенди.

Мъжът от място 4А погледна колегата си от 4Б. И двамата преглътнаха. Бяха много близо. Опасно близо. На трийсет метра от тях се извърши смяна на караула. Дежурството беше поето от нов човек. Той гледаше към равнината, с гръб към самолета. Далеч отвъд сигналните ракети, които продължаваха да горят в далечния край на пистата. Третата от тях продължаваше да пламти на петдесетина метра от опашката на боинга. Четвъртата беше алена топка на петдесет метра отвъд камиона за обезледяване. Синкава луна, бял сняг, червени пламъци.

Останалите трима работеха около самолета. Отваряха вратите, поставяха стълбите, организираха живата верига, която щеше да прехвърли стоката във вътрешността на самолета и да я подреди на пода на някогашната икономична класа.

4А преметна през рамо другия край на маркуча. 4Б натисна бутона и барабанът се завъртя.

Четири без шестнайсет сутринта.

Оставаха единайсет минути.

Ричър долови движенията на Платон. Чу го как напусна тунела и се върна в кръглото помещение. Самият той седеше на пода на първата от свързващите галерии, наречена „пръстен Б“. Приличаше на миниатюрен Пентагон, но подземен и кръгъл. „Пръстен А“ беше централната камера. След нея идваше „пръстен Б“ и „пръстен В“. Накрая оставаше „пръстен Г“, който обхващаше целия външен периметър. Всички свързани помежду си с помощта на осем прави спици. Общата площ на тунелите беше около петдесет и пет квадратни метра. С двайсет и четири отделни компонента. Дванайсет леви завоя и още толкова десни, разположени произволно. Плюс десет изкопани в скалата тоалетни, кухни и складове.

Цял лабиринт.

Ричър вече беше идвал тук за разлика от Платон.

Долу телефоните нямаха покритие, а неговите хора бяха заети на повърхността. Това изключваше възможността за подкрепление.

Ричър чакаше.

— Холанд? — подвикна Платон.

Отскочило от стените, ехото на гласа му идваше отвсякъде и отникъде.

Ричър чакаше.

— Холанд? Домъкни си задника тук! Сделката ни не е приключила. Не забравяй, че ще я осакатя и обезобразя, а преди да я ликвидирам, ще я оставя жива още година.

Ричър не отговори.

— Холанд?

Ричър мълчеше. Така изтекоха пет секунди, после още пет.

— Холанд?

Ричър не отговори. Времето на големия риск настъпи. В точния отрязък от време. Петдесет на петдесет. Ще живее или ще умре. Един умен човек би поел нагоре по стълбите, изпращайки други да го заместят долу. Глупавият щеше да остане и да се бие.

Но същото би сторил и умен човек с чувство за достойнство и превъзходство, който не желае да изглежда слаб заради дребния си ръст.

Петдесет на петдесет.

Живот или смърт.

Платон остана долу.

— Холанд, къде си? — извика той.

В гласа му се долавяше тревога.

Ричър опря устни в извития бетон и отговори:

— Холанд е мъртъв.

Звукът от гласа му обиколи тунелите и се завърна при него. Спокойно изречена фраза, която идваше отвсякъде и отникъде. Приятелска и едновременно с това натежала от заплаха. Чу шумът от краката на Платон по циментовия под. Въртеше се на място, опитвайки да определи откъде идва гласът.

После шумът спря.

— Какво каза? — подвикна Платон.

Ричър прекоси един коридор и се прехвърли в „пръстен Г“. Бавно и безшумно. Единственият звук идваше от търкането на панталоните му в пода. Но това нямаше значение. Звуците, шумоленето и съскането бяха навсякъде.

Ричър отново опря устни до бетона и рече:

— Аз застрелях Холанд, а сега идвам за теб.

— Кой си ти?

— Няма значение.

— Кажи ми.

— Приятел на Джанет Солтър.

— На кого?

— Свидетелката. Дори името ѝ не знаеш, нали?

— Да не си военното ченге?

— Скоро ще разбереш кой съм.

Умният човек би хукнал към стълбите.

Но Платон остана.

— Вярваш ли, че можеш да ме победиш? — извика той.

— А ти вярваш ли в извънземни? — подвикна в отговор Ричър.