61 часа

Един бял мъж стана от мястото си и отиде да разговаря с един чернокож.

Всъщност едва ли можеше да се нарече бял, тъй като кожата му беше синя от татуировки. Беше огромен и як. Косата му стигаше до кръста, а брадата покриваше по-голямата част от гърдите му. Чернокожият беше малко по-нисък, но със сигурност по-тежък. Бицепсите му бяха като футболни топки, а гладко обръснатият му скалп излъчваше синкав блясък.

— Мексиканците ни дължат два стека цигари — рече белият.

Чернокожият не реагира. Нямаше нищо общо с белите и мургавите.

— Ще ги търсим от вас — добави белият. — Откъдето дошло, там отишло.

Технически погледнато, предложението беше приемливо. Затворът е специална икономика, а цигарите са разменна монета. Все едно че продаваш някаква кола в Ню Йорк, а със спечелените долари си купуваш телевизор в Лос Анджелис. Но икономическото сътрудничество изисква закони, договори и мирно съвместно съществуване. Три неща, които никога не достигаха в отношенията между бели и чернокожи.

— Ще си ги приберем под формата на дупе — добави белият. — Нещо по-крехко. Най-младото и сладко гадже, което имате. Две нощи, после ви го връщаме.

В къщата на Джанет Солтър течеше процедура по издаване и приемане на дежурството. Дневната смяна се освобождаваше, нощната застъпваше. Едната от жените в униформа излезе от кухнята и пое поста в антрето. Другата се насочи към библиотеката. Дневната смяна пое нагоре по стълбите. Джанет Солтър обяви, че отива в гостната. Вероятно иска да остане сама, помисли си Ричър. Двайсет и четири часовата охрана е уморителна за всички. Но тя го покани да я придружи.

Гостната не се различаваше съществено от библиотеката. Същите мебели, същата обстановка, същите отрупани с книги лавици. С хиляди книги. Прозорецът гледаше през верандата към улицата. Снеговалежът почти беше спрял. Ченгето отпред беше излизало да почисти стъклата на колата си. Това личеше съвсем ясно. По покрива, багажника и предния капак имаше две педи сняг, но стъклата бяха чисти. Човекът беше буден и нащрек. Ричър виждаше как той върти глава и проверява обстановката отзад и встрани от колата. Добро поведение предвид дванайсетчасовото дежурство. Качествената половина от личния състав явно работеше както трябва.

Джанет Солтър беше облечена с плетена жилетка. Беше ѝ доста голяма, с увиснали джобове. Оказа се, че в тях има парцалче и кутийка машинно масло, които заеха мястото си на страничната масичка. Парцалчето беше бяло, а кутийката — зелена и стара, с полуизтрит надпис „Сингер“.

— Донесете книгата, която ви показах — разпореди се тя.

Дежурната полицайка се обърна, когато той влезе в библиотеката. Беше дребна жена със закръглени рамене. Служебният колан я правеше широка в талията. Очите ѝ пъргаво пробягаха по него, от лицето надолу и обратно. После се отместиха встрани. Няма заплаха. Ричър я изчака да се обърне към прозореца, измъкна фалшивата книга от лавицата и я понесе към гостната. Джанет Солтър затвори вратата след него. Той остави кожената кутия на пода, вдигна капака и измъкна един от револверите.

Военно-полицейският модел на „Смит & Уесън“ бил създаден през 1899 г. Единствената му модификация била извършена три години по-късно, през 1902-а. Средният ръст на американските мъже през 1902 г. бил метър и седемдесет, с пропорционално големи длани. Ричър беше висок метър и деветдесет и три, а дланите му бяха с размера на добре охранено пиле — от онези, които продават в супермаркетите. Следователно револверът беше малък за него. Но важното беше, че показалецът му се промушваше през ограничителя на спусъка. Натисна с палец ключалката на барабана и той се отвори. Леглата за патроните бяха празни. Щракна го обратно и натисна спусъка. Всичко работеше. Но той усети микроскопичното драскане на стоманата, която беше смазвана преди десетилетия, вероятно още във фабриката. Придърпа парцалчето и машинната смазка и се залови за работа. Пет минути по-късно опита отново и остана доволен от резултата. Същата процедура повтори и с другия револвер, после завинти капачката на кутийката и отмести парцалчето.

— Къде са мунициите?

— Горе, в шкафчето за лекарства — отвърна Джанет Солтър.

— Мястото не е особено подходящо, ако вземем предвид факта, че револверите бяха в библиотеката.

— Мислех, че ще имам достатъчно време, ако се наложи да ги използвам.

— Мнозина мъртъвци са мислили по същия начин.

— Сериозно ли говорите?

— Нещата са сериозни.

Тя мълчаливо стана и излезе от стаята. Ричър долови тихото поскърцване на стълбите. Не след дълго жената се появи обратно с новичка картонена кутия в ръце. Тя съдържаше сто броя лъскави патрони 38-и калибър, модел „Федеръл спешъл“ с кух връх. Подходящ избор. Някой ѝ беше дал добър съвет. Зарядът от 158 грейна не беше най-мощният на света, но ветрилообразният ефект на кухия връх беше изключително ефективен при попадение.

Ричър зареди шест патрона в единия револвер, а другият остави празен.

— Погледнете встрани, а после се обърнете и насочете пръст право в лицето ми — разпореди се той.

— Моля? — с недоумение го погледна Джанет Солтър.