61 часа

Ричър набра номера, който помнеше наизуст. Изчака края на записа и добави 110.

— Да?

— Аманда, моля.

Нещо прищрака, после прозвуча и гласът. Без повторно набиране. Жената явно не беше изпускала слушалката.

— Или си луд, или светът е полудял — каза тя.

— Или и двете — добави Ричър.

— Както и да е. Мисля, че съм готова да ти затръшна слушалката.

— Защо?

— Защото мястото, за което ми досаждаш, просто не съществува.

Седем без пет вечерта.

Оставаха трийсет и три часа.

18

Ричър седна на стола.

— Мястото съществува — отвърна той. — Позволи ми да вярвам повече на очевидците, отколкото на военните архиви.

— Но ти не си сред тях, нали?

— Още не. Защо някой ще си измисля нещо подобно?

— В такъв случай обектът трябва да е супер секретен. Построен, без да бъде регистриран.

— А по-късно на него е издигнат временен лагер за работници? Как е станало?

— Всичко се е променило, ето как. Преди петдесет години обектът е бил свръхсекретен, но допреди пет изобщо не е функционирал. Типичен сценарий от Студената война. Вероятно са го разсекретили някъде през деветдесетте.

— Не ме интересува кога са го разсекретили. Интересува ме какво представлява сега.

— Бих могла да взема самолета, но ти си по-близо.

— Какво стана с твоята операция?

— Още чакам, а това е лош признак. Може би до сутринта ще се разпадне.

— По цяла нощ ли работиш?

— Знаеш как е.

— В такъв случай използвай времето, за да провериш какви ги е вършил Конгресът някога. Информацията за обекта ще бъде редактирана или изобщо няма да я има, но разходите трябва да бъдат отбелязани. Ще започнем от тях.

— Имаш ли представа колко голям е бил военният бюджет преди петдесет години? Знаеш ли колко пера има в него?

— Но пък ти разполагаш с цялата нощ. Търси обекти в Южна Дакота. Както на Камарата на представителите, така и на Сената. Лично аз не виждам някаква стратегическа стойност на обектите в околността, което означава, че може би става въпрос за някакъв тилови проект.

— Проверката на тези архиви е страшно много работа.

— А ти какво си очаквала? Безгрижен живот? За това би трябвало да постъпиш във флота.

— Имаме уговорка, Ричър. Помниш ли? Хайде, разкажи ми за онзи генерал-майор.

— Губиш време.

— Разполагам с достатъчно време за губене. Ти си този, който не разполага с такова.

— Това е дълга история.

— Такива са най-хубавите истории. Ако искаш, съкращавай, но гледай да не пропуснеш нещо съществено.

— Използвам чужд телефон. Не искам да му натрупам безбожна сметка.

— Изчакай за момент — рече гласът. В слушалката нещо прищрака, последва дълга секунда тишина. После гласът се върна и обяви:

— Сега вече си на държавна сметка.

— Можеш да използваш държавните пари и за мен.

— Вече го правя. Преди трийсет и пет минути възложих някои задачи на един от моите хора. Повярвай ми, тук се поддържа висок стандарт. Колкото и да си бил добър, аз съм по-добра от теб.

— Искрено се надявам да е така.

— И тъй, имало едно време… Какво се случи?

Ричър направи малка пауза и започна:

— Бях в Русия. Няколко години след падането на комунизма. Получихме изненадваща покана да инспектираме военните им затвори. Никой нямаше представа защо. Но общата реакция беше „защо пък не“? И тъй, отлетяхме за Москва, а от там поехме на изток с влак. Стар пътнически влак, останал от съветската епоха. С койки за спане и вагон-ресторант. Пътувахме четири дни. Храната беше ужасна. Но ужасна по начин, който ми беше познат. Една нощ реших да се поразходя из вагоните и стигнах до кухнята. Оказа се, че ни хранят с американски консерви, готови за консумация, като онези, които ни раздаваха в армията.

— Американски консерви? В съветски влак?

— Руски влак. Във вагона кухня използваха печки на въглища. Плюс самовари и разни други неща. Просто отваряха консервите и ги заливаха с вряла вода. Разполагаха с огромни запаси от тях. Десетки кашони.

— Опитаха ли се да ги скрият?

— Готвачите не знаеха кои сме. Не можеха да четат английски. А може би изобщо не можеха да четат.

— Как нашите военни консерви са се озовали там?

— За това ще поговорим утре. Сега имаш работа.

— Чакам едно обаждане, нищо друго.

— От кого?

— Не мога да ти кажа.

— Но искаш да ми кажеш, нали?

— Форт Худ.

— Относно?

— Някакъв капитан от пехотата убил жена си. Случва се. Но тази не била обикновена домакиня, а служител в Министерството на вътрешната сигурност. Възможно е този тип да поддържа връзки с чужбина. Възможно е да е откраднал някакви документи от жена си, а после да я е убил, за да прикрие следите.

— Къде в чужбина?

— Там, където действат така наречените недържавни фактори.

— Терористи?

— Терористични организации.

— Прекрасно. На хоризонта се очертава най-малко „Бронзова звезда“.

— Ако го пипна. Надявам се да е скоро.

— Кажи ми, че е тръгнал към Южна Дакота.

Тя се изсмя.

— Между другото на колко си години?

— По-млад съм от бюрото, на което седиш.

Затворническата столова на осем километра от града вече беше почистена след вечерята, но на дългите скамейки все още седяха петдесетина човека. Бели, мургави, чернокожи, облечени в оранжеви гащеризони. Разделени според цвета на кожата, като три островни племена сред море от линолеум.