61 часа

Виковете в преддверието на участъка прогониха мислите за топлия глас от главата на Ричър. Викове на човек, който говореше по телефона. Започнал с официален поздрав и няколко любезни фрази, той премина към леко отбранителен тон, примесен с нетърпение, за да завърши с необуздани крясъци. Въпросните крясъци се разпространиха в три посоки — от стареца на рецепцията към кабинета на Холанд, от Питърсън в кабинета на Холанд към стареца на рецепцията и накрая от Питърсън към общата зала.

— Проблем с рокерите — обяви Питърсън. — Току-що се обади един от тях. Трима от хората им са изчезнали и той попита защо не предприемаме мерки.

— Какво му отговорихте? — попита Ричър.

— Че работим по въпроса.

— И?

— Той каза да работим по-добре, за да не се появяват в града и да поемат нещата в свои ръце. Даде ни срок до утре.

Пет без пет следобед.

Оставаха трийсет и пет часа.

17

Питърсън отново излезе. Останал сам в общата зала, Ричър извърна глава към прозореца. Навън продължаваше да вали. Снежинките танцуваха в кръговете жълтеникава светлина на йодните лампи. Небето беше тъмно. Денят отминаваше. Дванайсет хиляди човешки същества се бяха скрили на топло в къщите наоколо. Гледаха телевизия в очакване на вечерята. В затвора на север напрежението нарастваше. На запад рокерите правеха Бог знае какво. А някъде по средата един стрелец тренираше за втория си изстрел.

Питърсън се върна.

— Според началник Холанд те блъфират — обяви той. — Твърди, че генералната им стратегия е да се придържат в рамките на закона, за да не ни дават повод за намеса.

Ричър не каза нищо.

— Ти как мислиш? — попита Питърсън.

— Има само един начин да разберем.

— Какъв?

— Разузнаване.

— Искаш да отидем при тях ли?

— Не. Ще отида само аз. И бездруго искам да се запозная с обстановката. И да разбера какво има там.

— Нали твоите хора работят по въпроса?

— Това не може да замести впечатленията на живо.

— И просто ще се появиш там, така ли?

— Ще се представя за военен инспектор. Те вероятно знаят, че инспекции на обекта се правят веднъж на две години.

— Сам?

— Защо не?

— Няма да стане. Ще ти поискат документи.

— Едва ли. Те не са редовни граждани.

— Кога мислиш да тръгнеш?

— Колкото е възможно по-скоро. Но вече се мръкна, затова мисля да тръгна утре на разсъмване.

Питърсън каза, че в участъка има резервна кола без отличителни знаци и Ричър може да я използва. После добави, че разсъмването ще зависи от времето и ще бъде факт някъде между седем и осем сутринта.

— А сега предлагам да се приберем у дома — добави той. — Ти трябва да си починеш.

— По-добре ме закарай до Джанет Солтър — поклати глава Ричър. — Тя разполага със свободни стаи и спомена, че ги е предложила за пътниците от катастрофиралия автобус. После добави, че е запозната с кризисния план на затвора. Това беше кодирано послание от нейна страна. Иска да има човек до себе си, в случай че завият сирените. Представи си как би се почувствала, ако остане сама.

Питърсън се замисли за момент, после кимна и понечи да каже нещо, но се спря.

— Щях да предложа да ти пренеса багажа, но се сетих, че нямаш такъв — промърмори той.

— Кажи на Ким, че съм си купил нови дрехи. Мисля, че това ще я успокои. Предай ѝ, че ще се грижа добре за шубата на баща ѝ. Искам от мое име още веднъж да ѝ благодариш за гостоприемството.

Навън продължаваше да вали, но улиците между участъка и жилището на Джанет Солтър все още бяха проходими. Снегорините си бяха свършили работата. В момента коловозите бяха съвсем плитки въпреки огромните преспи отстрани. Тези купчини поглъщаха обичайните звуци и всичко наоколо тънеше в тишина. Снежинките продължаваха да се сипят, невидими до момента, в който попадаха под светлината на фаровете. После неотклонно и безмилостно се трупаха върху бавно пълзящия автомобил.

Снегорините бяха стеснили платното дотолкова, че Питърсън не успя да завие в уличката на Джанет Солтър, блокирана от дежурната патрулка. Червените светлини на покрива ѝ лениво се въртяха, оцветявайки снежинките в розово като миниатюрни пръски кръв. Ричър слезе от колата, дръпна ципа на шубата и се промъкна между багажника на патрулката и купчината сняг зад нея. Полицаят зад волана не му обърна внимание. Ричър пое нагоре по средата на платното. Следите от гуми на сутрешната смяна отдавна бяха изчезнали под гладката снежна повърхност. Въздухът щипеше. Студеният ден отстъпваше място на дългата ледена нощ.

Ричър се покатери на верандата и дръпна шнура на звънеца. Представи си как полицайката става от най-долното стъпало и тръгва по персийския килим. Вратата се отвори. Бяха сменили местата си. На прага се появи онази, която през деня дежуреше в библиотеката. Висока, с атлетична фигура и прибрана на опашка руса коса. Ръката ѝ лежеше на кобура. Беше нащрек, но без да е напрегната. Професионално предпазлива, но доволна от малката промяна в монотонното дежурство.