61 часа

— Ако оставим настрана Нокс, който очевидно не е извършителят, твоите разсъждения бяха напълно правилни. Липсата на стъпки в снега ги потвърждава. Две коли спират една до друга, на съвсем близко разстояние. Лошият е махнал на адвоката да спре и той се е подчинил. Въпросът е защо?

— По очевидни причини.

— Съгласен съм — кимна Ричър. — Особено на такъв път. Това не може да се случи през лятото при нормална скорост на движение. Но при сняг — да. Пълзиш едва-едва, насреща ти се поява друга кола и от нея ти махат да спреш. Правиш го, защото си мислиш, че човекът има нужда от помощ или иска да ти предаде някаква информация. Но ако си от внимателните и предпазливите, които използват гумени ботуши, държат чукче на арматурното табло, слушат прогнозата за времето и резервоарът им винаги е пълен, едва ли няма да се замислиш, преди да спреш. А ако все пак го направиш, колата ти ще остане на скорост, а кракът ти ще е на спирачката. За да можеш да потеглиш веднага, ако се наложи. И вероятно ще свалиш Страничното стъкло само сантиметър-два. Но твоят адвокат не постъпва така. Той изключва от скорост и сваля цялото стъкло.

— Което означава?

— Което означава, че е бил готов за разговор, спор, обсъждане, изобщо за всичко. Дори намалява звука на радиото. Може би е познавал онзи в другата кола. Това е много вероятно, ако вземем предвид хората, с които е контактувал.

— Вие как бихте постъпили в тази ситуация?

— Отдавна да сме го проучили. До последния детайл.

— За нас това няма да е лесно. Той все пак живее в съседната община. Извън юрисдикцията ни.

— Достатъчно е да поискате сътрудничество по телефона.

— Както ти го направи с федералните?

— Не съвсем — отвърна Ричър.

Следобедната разходка на Платон завърши с посещение при затворника. Той беше окован на открито, с желязна верига на глезена, привързана към дълбоко забит в земята метален прът. Беше крадец, проявил алчност. Операциите на Платон се захранваха от големи количества пари в брой, които понякога трябваше да бъдат съхранявани за продължителен период от време. Заровени в земята, скрити в мазета и на други места, въпреки че количеството на унищожените от влагата и гризачите банкноти понякога надхвърляше 10 процента. Това означаваше, че сто бона от всеки милион изгниваха безвъзвратно или бяха разкъсвани на хиляди парченца. Но групата под ръководството на крадеца бе вдигнала процента до дванайсет. А това беше аномалия. След съответното разследване се оказа, че човекът просто си заделя — четвърт милион тук, половин милион там. Платон проявяваше толерантност — разбира се, до определени граници, но не търпеше нелоялността.

По тази причина мъжът беше там, на полянката, окован за глезена към металния кол.

Зимните температури на сто и шейсет километра от Мексико Сити не бяха прекалено високи. По земята и във въздуха липсваха хапещи насекоми, змиите спяха, а дребните нощни млекопитаещи бяха, общо взети, плашливи. Следователно затворникът щеше да умре или от глад, или от жажда според капризите на времето.

Освен ако не избереше единствената възможност за спасение.

На земята лежеше мачете, което той лесно можеше да достигне. Добре наточено, съвсем близо до крака му. Все още не го беше използвал, но Платон беше на мнение, че скоро щеше да го стори. Обикновено шансовете бяха петдесет на петдесет. Доказателство за това беше местното население, сред което броят на вдовиците беше почти равен на мъжете с отрязан крак, които подскачаха на своите патерици.

Часовникът в общата зала в Южна Дакота показваше четири без пет следобед. Още трийсет и шест часа.

— Четири без пет тук означава пет без пет на изток — обяви Питърсън. — Край на работния ден. Време е да позвъниш на старата елитна част, защото информацията все още ни трябва.

Ричър се насочи към ъгловото бюро и седна, но не докосна телефона. Работният ден във Вирджиния свършваше в пет, а не в пет без нещо. Точността имаше значение. Някога беше важна за него. Със сигурност беше важна и за сегашната му наследница.

— Какво мислиш за мисис Солтър? — попита Питърсън.

— Очевидно начетена жена.

— А като свидетел?

— Отлична.

— Държи ли се според теб?

— Страхува се.

— Не бих я обвинил за това.

— Какво ще кажеш за доставката на суровини в лабораторията? Правите ли нещо за прихващане на готовия продукт, който излиза от нея?

— Опитваме се. Но за да гарантираме някакъв резултат, трябва да висим на онзи път денонощно, седем дни в седмицата.

— С подходящите хора — добави Ричър. — Някои от твоите ченгета ми изглеждат доста заспали по време на дежурство. Освен това трябва непрекъснато да повтаряш на мисис Солтър, че правите всичко възможно за нея. В момента тя изпитва чувството, че цялата тежест е върху нейните рамене.

— Казахме ѝ, че не е длъжна да прави каквото и да било.

— Някои хора имат особено чувство за дълг — рече Ричър, вдигна слушалката и натисна девет за външна линия.