61 часа

А и играта не беше криеница. На практика никой не се криеше, никой не търсеше. Човекът отвън, който и да бе той, прекрасно знаеше къде се намира Джанет Солтър. Положително разполагаше с точния ѝ адрес, познаваше околността и може би я засичаше с джипиес. А тя просто седеше и го чакаше. Никаква изобретателност. Само гола бруталност. Което беше малко разочароващо, защото Ричър беше много добър в криеницата. Не в детската ѝ версия, а в онази — истинската, която се играеше в реалния живот. Криеше се добре, но още по-добър беше в търсенето. Някогашните му служебни задължения го бяха направили такъв. Отличен ловец на хора. Главно на бегълци. Беше разбрал, че ключът към съвършенството в тази игра е емпатията. Вникването в мотивите и обстоятелствата на противника, в неговите стремежи и страхове, в неговите потребности. Да мисли като него, да вижда онова, което вижда той. Да се превъплъти в него. Беше се усъвършенствал дотам, че след един час над дадено досие, втори за размисъл и трети в компанията на карти и телефонни указатели беше в състояние да идентифицира дори сградата, в която се укрива врагът.

Отново огледа уличката отпред.

Безлюдно.

Само един замръзнал бял свят.

Премести поглед върху Джанет Солтър и каза:

— Искам да наблюдавате улицата вместо мен.

— Добре — кимна жената.

— Аз ще остана за малко в коридора. От там мога да пресрещна всеки, който се опита да проникне през кухнята или библиотеката.

— Добре.

— Стойте си спокойно, но си отваряйте очите.

— Добре.

— Ако забележите нещо, извикайте ме. Високо и ясно, с кратка информация за онова, което виждате. Брой хора, местоположение, посока на движение, описание.

— Добре.

— А и всичко да става от стоящо положение. Права.

— Защо?

— За да мога да ви чуя, ако заспите и се строполите на пода.

Тя зае добра позиция в дъното на стаята. Невидима отвън, но с отлична видимост към уличката и градинската порта. Ръката ѝ продължаваше да лежи върху ръкохватката на револвера. Ричър излезе в коридора и премести стола до масичката с телефона така, че да наблюдава Задната част на къщата. Пусна револвера в скута си, вдигна слушалката и набра номера.

— Да?

— Аманда, моля.

Пауза. Прищракване. Гласът:

— Ти май се подиграваш с мен. Преди два часа ме натовари с работа за две седмици, а вече звъниш за резултат!

— Не звъня за резултат. Освен това не мога да ти дам две седмици. Искам нещо, което трябва да получа най-късно утре.

— Май си се побъркал!

— Нали каза, че си по-добра от мен? Аз мога да свърша тази работа за един ден, следователно ти ще се справиш за една нощ.

— Сега на психолог ли се правиш? Да не си посещавал мотивационни курсове в Уест Пойнт?

Ръката на Ричър лежеше върху револвера, очите му не се отделяха от кухненската врата.

— Пипна ли твоя човек? — попита той.

— Не. Нима не си личи?

— Къде го търсиш?

— По летищата и по корабите, пътуващи между Корпус Кристи и Ню Орлиънс.

— Намира се в един мотел северно от Остин. Почти сигурно в района на Джорджтаун. Почти сигурно във втория мотел северно от автобусното депо.

— Какво? Нима са му окачили халка на глезена без мое знание?

— Не. Той е сам и уплашен. Нуждае се от помощ. Не може да я получи отникъде освен от хората в чужбина, с които си има вземане-даване. Но не бърза да им се обади. Те ще му помогнат само ако е чист, но ако е компрометиран, ще го изоставят. Дори може да го убият. И той го знае. Бил беглец от закона? За тях това няма значение. Но политическият беглец е вече нещо различно. Те се страхуват да не го проследим до дома му, независимо къде се намира той. Затова трябва да е запознат с новините. Трябват му медии, които да отразяват случилото се във Форт Худ. Ако то остане в категорията на домашното насилие, той ще им се обади. Но ако не е така, ще захапе дулото.

— Не сме публикували никаква информация.

— Значи ще му трябват ден-два да се увери, че е така, а после ще им се обади.

— Но след това може да тръгне накъдето му видят очите! Уейко, Далас, дори Абилийн…

— Не. Той ще направи добър избор. Абилийн е твърде малък и твърде далеч. А Уейко и Далас са прекалено патриотични. Според него тамошните радио и телевизионни канали веднага ще захапят шпионската версия. Къде е служил? В Четвърта пехотна дивизия? Публиката в Уейко и Далас не ще и да чуе за някакъв капитан от Четвърта пехотна дивизия, който е превъртял. И той го знае. Но Остин е далеч по-либерален. Освен това е столица на щата, следователно новинарските канали са малко по-либерални. Точно това му трябва. Остин.

— Но ти спомена Джорджтаун.

— Той изпитва страх към самия град. Твърде много ченгета, прекалено много неща се случват. На всичкото отгоре не шофира, нали? Страх го е от магистралните патрули. Предполагам, че колата му все още си е на мястото.

— Да, там е.