61 часа

— Не знам. Никой не я е споменавал пред мен.

Пет минути преди полунощ.

Оставаха двайсет и осем часа.

Никой не идваше.

На хиляда и шестстотин километра от там, в Тексас, две бързи коли глътнаха осемдесетте километра на юг от Худ, за по-малко от четирийсет минути. В тях пътуваха шестима мъже, всичките служители на Специална част 110, всичките с ранг сержант и желание да станат офицери, всичките наясно, че могат да получат повишение именно след успешното изпълнение на текущата задача. Напуснаха главния път, прекосиха центъра на Джорджтаун и откриха автобусното депо. Беше полунощ, всичко тънеше в тишина. Хладен въздух, боклуци и воня на разлято дизелово гориво. Трафик липсваше. Оставиха колите една пряка по-нататък, пред някакви заложни къщи и адвокатски кантори, а после поеха в посоката, от която бяха дошли. Оглеждаха се за мотели. Първият се оказа ниска тухлена постройка с напукан покрив от асфалтова смес, почти скрит зад огромен паркинг. Вторият беше непосредствено до него, на самата улица, изцяло направен от червено дърво. Дванайсет стаи, табела на висок стълб, рекламираща безплатна кабелна телевизия, включена закуска и липса на свободни места.

Офисът беше първата врата вляво.

Нощният администратор дремеше зад бюрото си.

Резервният ключ беше в чекмеджето.

Шестимата специални агенти се разделиха. Трима тръгнаха към стаята, трима минаха отзад. Единият от тримата пред вратата се дръпна на няколко крачки, готов за всичко. Другите двама нахлуха в стаята, но тя беше празна. С пистолети в ръце и мощни фенерчета в лицата на сънливите клиенти, те бързо провериха и останалите стаи.

Техният човек не беше там.

Ричър предприе поредната обиколка на къщата на Джанет Солтър. Вече беше свикнал със звуците в нея — скърцането на дъсчения под и на стълбата, острата извивка на една от отоплителните тръби, която съскаше по-силно от останалите, прозоречната рамка, която леко вибрираше от поривите на вятъра. Въздухът променяше миризмата си. Килимите и пердетата излъчваха специфичен аромат на старо, който не беше неприятен. На боядисана прежда, прашно кадифе, нафталин, восъчна политура за мебели, дим на пури и лули. Ричър го усещаше навсякъде, включително в машинното масло, с което бе смазал револверите.

Той се върна в гостната. Револверът на Джанет Солтър все още беше в джоба ѝ. Дланта ѝ лежеше върху ръкохватката.

— Наред ли е всичко? — попита той.

— Стигнах до заключението, че съм привилегирована.

— В какъв смисъл?

— Мога да живея според принципите си. Вярвам, че обикновените граждани трябва да се изправят срещу злото. Но едновременно с това вярвам в процедурите. Обвиняемият има право на справедлив процес, има право да обори показанията на свидетелите на обвинението. Всъщност само приказки, нали? Не всеки получава шанс да измине този път. Аз обаче го получих.

— Справяте се чудесно — рече Ричър, мина покрай нея и се приближи до прозореца.

После видя подскачащите светлини на фаровете.

Колата се приближаваше с висока скорост.

21

Беше Питърсън, начело на цяла армия болтънски полицаи, натъпкани в шест, седем, осем коли. На малко разстояние след тях се появи и девета. Уличката се задръсти. От колите изскочиха дванайсет ченгета, после още няколко. С извадено оръжие, те образуваха верига и предпазливо тръгнаха към къщата. Личеше, че нямат представа какво ще заварят в нея.

Тишина и спокойствие или два трупа.

Ричър излезе в коридора и залепи гръб за стената до входната врата. После рязко я отвори, но не се показа. Нямаше никакво намерение да бъде застрелян погрешка. От петнайсет изнервени ченгета можеше да се очаква всичко.

— Питърсън? — подвикна той. — Аз съм Ричър. При нас всичко е спокойно.

Никакъв отговор.

— Питърсън?

Гласът на заместник-началника нахлу в антрето заедно с ледения въздух:

— Ричър?

— При нас всичко е наред — извика Ричър. — Приберете оръжието и идвайте.

Нахлуха тичешком, всичките петнайсет човека. Пръв беше Питърсън, следван от четирите жени, трите ченгета от външната охрана, плюс други седем, които Ричър не познаваше. С тях нахлуха пара и нови облаци леден въздух. Лицата на всички бяха зачервени от студа. Топлината на къщата ги накара бързо да смъкнат шубите, ръкавиците и шапките.

Четирите жени направиха кордон около Джанет Солтър и я изтикаха към кухнята. Питърсън нареди на тримата полицаи от външната охрана да заемат позиция, а останалите изпрати в участъка. Ричър наблюдаваше възстановяването на реда от прозореца на гостната. След пет минути всичко се върна в състоянието отпреди пет часа.

— Какво става тук? — попита Питърсън.

— Абсолютно нищо — отвърна Ричър. — А там?

— Бунт, от който не видяхме почти нищо. Потушиха го бързо.

— Защото е бил фалшив. За отвличане на вниманието.

Питърсън кимна.

— Но техният човек не се е появил тук.

— Големият въпрос е защо.

— Защото те е видял.

— Но аз не го видях. А това повдига още един голям въпрос: след като е толкова добър, че ме е видял, без аз да го забележа, защо не предприе нищо?

— Нямам представа.

— Видях една жена с голямо бяло куче.

— Кога?

— Малко след единайсет.