61 часа

— Мисис Лоуъл, съседката. Тя разхожда кучето си всяка вечер.

— Трябваше да ме предупредиш. Като нищо можех да я застрелям.

— Извинявай — промърмори Питърсън и залепи длани за носа си. Сигурно го болеше. За шейсет секунди температурата на кожата му се беше повишила с трийсетина градуса. После прокара пръсти през косата си. — Може би ще ти прозвучи глупаво, но аз се надявах този човек да се появи. Не съм сигурен, че ще издържим цял месец на това темпо.

— Според мен няма да се наложи — поклати глава Ричър. — Мисля, че изчерпиха възможностите си.

— Могат да предизвикат нови размирици в затвора, когато си пожелаят.

— Там е работата, че не могат. За размирици в затвора е необходима критична маса. Ако получат възможност, една трета от затворниците са готови на размирици седем дни в седмицата. Друга трета изобщо не биха си направили труда. Важно е настроението на останалите трийсет процента. Гласовете на колебаещите се. Като при изборите. А точно в този момент организаторите са изгърмели патроните си. Меракът на колебаещите се е отминал. Ще им трябва цяла година, за да придобият отново вкус към тази игра.

Питърсън не каза нищо.

— А твоят рокер не може да организира бягство толкова бързо — добави Ричър. — Следователно вие сте на чисто. Опасността е отминала.

— Мислиш ли?

— Може би никога повече няма да чуете сирените.

Един без пет след полунощ.

Оставаха двайсет и седем часа.

Телефонът в коридора иззвъня в един и четвърт. Джанет Солтър излезе от кухнята да вдигне. Подаде слушалката на Питърсън, който я долепи до ухото си за секунда, а после я прехвърли на Ричър.

— Жената от сто и десета част — рече той. — Откъде знае този номер?

— Разполага със система за идентификация на повикванията — отвърна Ричър. — В комплект с всички координати. В момента вероятно ни наблюдава с помощта на „Гугъл“.

— Но навън е тъмно.

— Не ме питай как го прави — въздъхна Ричър, излезе в коридора и седна на столчето. Взе слушалката и попита: — Нещо във връзка с моите въпроси?

— Още не — отвърна гласът.

— Тогава защо звъниш? Може да бях заспал.

— Исках да ти кажа, че пипнах моя човек.

— Прав ли бях?

— Няма да отговоря на този въпрос. Не искам да ти доставям удоволствие.

— Значи съм бил прав.

— Всъщност не съвсем. Открихме го в третия мотел северно от автобусното депо.

— Защото първите два са били близо един до друг? Избрал е третия, защото е бил на по-голямо разстояние.

— Добър си.

— Едно време с това си изкарвах хляба.

— Впечатлена съм.

— Как го заварихте?

— Ти ми кажи.

— Бил е буден — започна Ричър. — Със зареден пистолет и обувки на краката. Опакован сак на стола, яке на облегалката. Съпротивлявал се е десетина секунди, после се е предал.

— Наистина си добър.

— Недостатъчно добър, за да оцелея след малкия инцидент с главата на онзи генерал.

— Все още очаквам да чуя тази история.

— В такъв случай ми дай отговор на въпросите, които поставих. Справедливата размяна не е грабеж.

— Близо сме. Вече засякохме парите, отпуснати от Конгреса. Но нямаме сведения дали и кога ги е получило Министерството на отбраната. Губят се някъде по пътя. Но вече сме близо и ще се справим.

— Кога?

— До края на нощта. Обади ми се в осем сутринта.

— И ти си добра.

— Опитвам се.

— Тук се носят слухове за някакъв скандал — добави Ричър. — Онова съоръжение не е било използвано, защото целта за строителството му била отвратителна.

— По улиците ли се носи този слух?

— Всъщност не. Чух го в гостната на една възрастна дама.

— Ясно. Но възрастните дами се отвращават от куп неща.

— Сигурно.

— Нещо друго?

— Нали можеш да се ровиш навсякъде с твоя „Гугъл“?

— Той затова е създаден.

— Провери едно ченге от Флорида на име Каплър. Преди две години е напуснал щата, а аз искам да знам защо.

— Защо?

— Обичам да събирам информация. Изселил се е в Южна Дакота. Кой е толкова луд да напусне Флорида?

— Малкото име?

— Не го знам.

— Много ми помагаш.

— Колко ченгета във Флорида се казват Каплър?

— Със сигурност повече от десет и по-малко от сто.

— С проблеми в службата преди две години?

— Нещо друго?

— С какво си облечена? — попита Ричър.

— Хей, какво става? Това не ти е секс телефон!

— Просто се опитвам да си представя обстановката — усмихна се Ричър. — Заради едно време. Бюрото го знам. В същия кабинет ли е?

— Предполагам. Горе, третата врата вляво.

— Той е — кимна Ричър.

Пред очите му изплува позната картина. Каменно стълбище с железни парапети, тесен, застлан с линолеум коридор, врати с прозорчета от матирано стъкло от двете му страни и зад тях кабинети, обзаведени със стандартни мебели. В неговия имаше метално бюро, два телефона с общо три външни линии, стол с винилова тапицерия, кантонерки и два стола за посетители с извити железни крака. Плюс стъклен полилей, окачен на тавана с помощта на три метални вериги. Плюс стара карта на Щатите на стената, изработена след присъединяването на Хаваите и Аляска, но преди завършването на междущатската магистрална мрежа.

Фактически възрастта ѝ беше горе-долу същата като на тайнственото съоръжение близо до Болтън, Южна Дакота.