61 часа

Той се върна обратно, прекоси канавката и заблъска по вратата на автобуса. Шофьорът прекъсна медицинския преглед и дойде да му отвори. Ричър влетя вътре заедно с облак сняг. Вече беше успял да измръзне. Лицето му беше безчувствено, краката му бяха ледени. Веднага усети, че и вътрешността на автобуса беше започнала да изстива. По прозорците от едната страна бяха цъфнали ледени цветя.

— Запали мотора и включи отоплението — нареди той на шофьора.

— Не става. Горивопроводът вероятно се е скъсал от влаченето.

— Навън не миришеше на гориво — поклати глава Ричър.

— Не мога да рискувам — отвърна шофьорът. — Сега поне всички са живи. Не искам да изгорят в някой пожар.

— Значи ще ги оставиш да умрат от студ, а?

— Ти се заеми с прегледите, а аз ще се опитам да се свържа по телефона.

Ричър се обърна с лице към пътниците и се зае с прегледа. Веднага си пролича, че шофьорът беше проверил първите два реда. Четиримата старци до прозорците бяха вече снабдени с лепенки заради одрасквания от съприкосновението си с металните рамки на стъклата. Внимавай какво ще си пожелаеш. По-добра видимост, но и по-голям риск. Една жена откъм пътеката беше с лепенка на лицето. Вероятно я беше улучила главата на съпруга ѝ, отскочила като главата на парцалена кукла.

Първата счупена кост се оказа на третия ред. Крехка възрастна женица с телосложението на птичка. Извърнала се бе надясно в момента, в който автобусът бе поднесъл наляво. Силен удар с рамо в прозореца бе счупил ключицата ѝ. Това си личеше от начина, по който тя държеше ръката си.

— Може ли да погледна, госпожо? — попита той.

— Вие не сте лекар — възрази женицата.

— Имам известен опит от армията.

— Били сте санитар?

— Бях военен полицай. Преминал съм курсове за първа помощ.

— Студено ми е.

— Това е от шока — обясни Ричър. — Освен това навън вали сняг.

Тя извъртя горната част на тялото си и той опипа ключицата през блузата ѝ. Костта беше тънка като молив, счупена точно в средата. Чисто счупване. Хоризонтално, без дълбочина.

— Лошо ли е? — попита възрастната жена.

— Добро е — отвърна Ричър. — Свършила си е работата. Ключицата е като електрически прекъсвач. Чупи се, за да запази рамото и шията. Зараства бързо.

— Трябва да отида в болница.

— И това ще стане — кимна Ричър.

Продължи нататък. Навехната ръка на четвърти ред, счупена китка на пети. Плюс тринайсет порязвания, многобройни леки контузии и всеобщ шок.

Температурата падаше с бързината на хвърлен камък.

През задното стъкло се виждаха сигналните ракети. Три алени пламъчета сред снежната виелица. Фарове нямаше. Никакъв трафик. Ричър се обърна и тръгна обратно с наведена глава. Шофьорът седеше на мястото си с джиесем в дясната си ръка. Очите му гледаха напред през челното стъкло, пръстите на лявата му ръка барабаняха по волана.

— Имаме проблем — каза той.

— Какъв проблем?

— Обадих се на деветстотин и единайсет. Магистралните патрули се намират на сто километра северно от тук или на сто километра на изток. Две снежни бури настъпват насам. Едната от Канада, а другата от Езерата. Бъркотията е невъобразима. Мобилизирали са и всички налични влекачи. Над сто коли са закъсали в снега. Магистралата е затворена зад нас, отпред — също.

Ето защо няма трафик.

— Къде се намираме?

— В Южна Дакота.

— Това го знам.

— Значи разбираш какво искам да ти кажа. След като не сме в Сиукс Фолс или Рапид Сити, значи сме посред пустошта. А ние не сме в Сиукс Фолс, нито пък в Рапид Сити.

— Трябва да сме някъде все пак.

— Джипиесът показва, че наблизо има някакъв град. Болтън, на около трийсет километра от тук. Много малък, само точка на картата.

— Можеш ли да повикаш друг автобус?

— Гаражът е в Сиатъл. Ще им трябват четири дни, след като спре снегът.

— В този Болтън няма ли полицейски участък?

— Чакам да се обадят.

— Може би разполагат с влекачи.

— Сигурен съм, че имат. Поне един, който чака на някоя бензиностанция в покрайнините. Годен да тегли леки коли или пикапи, но не и автобуси.

— Може би имат трактори.

— Ще им трябват поне осем. И доста яки вериги.

— Вероятно разполагат с училищен автобус. Можем да прехвърлим пътниците в него.

— Магистралните патрули няма да ни изоставят. Ще се доберат до тук.

— Как се казваш? — попита Ричър.

— Джей Нокс.

— Опитай се да мислиш, мистър Нокс. Най-близкият патрул е на един час път от тук при нормално време. Два часа в тази виелица, три при създалата се ситуация. Следователно трябва да действаме сами. След един час този автобус ще се превърне в хладилник. След два старците отзад ще почнат да капят като мухи. А може би и по-рано.

— Какво предлагаш?

Телефонът на Нокс иззвъня, преди Ричър да успее да отговори. Той го включи, лицето му леко се разведри. Послуша известно време, лицето му отново помръкна.

— Благодаря — каза мъжът, изключи телефона и вдигна глава към Ричър. — В Болтън действително има полицейски участък. Ще изпратят човек, но имат проблеми. Ще отнеме известно време.

— Колко?

— Поне един час.

— Какви проблеми?

— Не ми казаха.

— Трябва да запалиш двигателя.

— Те имат палта.

— Не е достатъчно.

— Страх ме е от пожар.