61 часа

— Дизеловото гориво е по-малко запалимо от бензина.

— Ти да не си експерт?

— Служил съм в армията. Ненапразно там всички камиони и хъмвита са с дизелови двигатели. — Ричър извърна глава към салона. — Имаш ли фенерче и пожарогасител?

— Защо?

— Мисля да проверя какво е състоянието отдолу. Ако всичко е наред, ще почукам два пъти по пода. Ти ще запалиш двигателя. Ако нещо пламне, ще го изгася и ще ти почукам да изключиш мотора.

— Не знам…

— Това е най-доброто, което можем и трябва да направим.

Нокс помълча известно време, после сви рамене и се наведе над арматурното табло. В ръцете му се появиха сребристо фенерче и малък пожарогасител. Ричър ги взе и му направи знак да отвори вратата. Миг по-късно отново се озова в розовата мъгла на запалените факли. Този път заобиколи отляво предницата на автобуса. Беше по-лесно, отколкото да пълзи по замръзналата кал.

Той откри капачката за горивото, седна в снега, а после легна по гръб и се пъхна отдолу. Включи фенерчето и почти веднага видя дебелата метална тръба, която свързваше пълнителя с резервоара. Изглеждаше непокътната. Самият резервоар представляваше голям цилиндър със заоблени краища. На места беше хлътнал и издраскан от влаченето по склона, но отникъде не течеше. Здрав беше и горивопроводът, който водеше назад към двигателя. Якето и ризата на Ричър бързо подгизнаха от снега и вледеняващият студ стигна до кожата му.

Той неволно потръпна.

Обърна фенерчето и почука по пода.

Защракаха релета, горивната помпа се включи с тихо свистене. Ричър отново насочи фенерчето към горивопровода и резервоара, после раздвижи крака и пропълзя още по-напред.

Течове нямаше.

Стартерът се завъртя.

Двигателят заработи. Отначало прекъсваше, но после оборотите се стабилизираха.

Отникъде не течеше.

Нямаше пожар.

Нямаше дим.

Ричър прогони ледените тръпки и отдели още една минута за проверка. Големите гуми бяха наред. Част от предното окачване изглеждаше поочукано, подът на багажното отделение беше смачкан. Имаше скъсани маркучи и сплескани тръбички. Някой застраховател в Сиатъл щеше да получи доста тлъста сметка. Това беше ясно.

Той изпълзя обратно, изправи се и опита да почисти дрехите си. Всичко по него беше мокро. Снегът продължаваше да се сипе на едри парцали. Земята наоколо беше покрита с петсантиметров слой, под който бързо изчезваха следите от стъпките му, оставени едва четири минути по-рано. Той тръгна по тях и спря пред вратата на автобуса. Нокс веднага му отвори. Влезе в автобуса заедно с облак сняг. Вратата се затвори след него.

После двигателят замлъкна.

Нокс се върна на мястото си и натисна бутона на стартера. Някъде отзад долетяха стържене и вой. Стартерът виеше на празни обороти.

Нищо.

— Какво видя отдолу? — попита Нокс.

— Доста щети.

— Скъсани или сплескани тръбички?

— Имаше и такива.

— Ясно — кимна Нокс. — Няма приток на гориво. Използвахме онова, което е било в помпата. Вероятно е блокирана и спирачната течност. Май е по-добре, че двигателят не работи.

— Обади се пак на полицията в Болтън — рече Ричър. — Работата е сериозна.

Нокс извади телефона, а Ричър тръгна към пътниците. Смъкваше палта и якета от багажните клетки над седалките и им нареждаше да се обличат. Включително с ръкавици, шапки и шалове. С всичко, което имат.

Самият той нямаше нищо. С изключение на дрехите на гърба му. А те бяха мокри и студени. Телесната му температура бързо падаше. Започваше да трепери. Не особено силно, но без прекъсване. Кожата му бързо изтръпваше. Внимавай какво ще си пожелаеш. Животът без багаж има много предимства. Но и сериозни недостатъци.

Той се върна при Нокс. Вратата не беше добре уплътнена. Отпред беше доста по-студено, отколкото отзад.

— Е?

— Казаха, че ще изпратят кола, когато могат.

— Кола не ни върши работа.

— Обясних им го. Описах и главните ни проблеми. Отговориха, че ще измислят нещо.

— Друг път попадал ли си в такава буря?

— Това не е буря. Бурята е на сто километра от нас. Все още сме в периферията.

Ричър потръпна.

— Към нас ли се движи?

— Без съмнение.

— С каква скорост?

— Не питай.

Ричър му обърна гръб и тръгна обратно по пътеката. Спря чак в дъното, седна на пода срещу тоалетната и опря гръб в преградата към двигателя, надявайки се да улови някаква остатъчна топлина.

Седеше и чакаше.

Пет без пет следобед.

Оставаха петдесет и девет часа.

3

Четирийсет и пет минути по-късно адвокатът се прибра у дома. Пътуването беше дълго и бавно. Погледна непочистената алея и за миг си помисли, че вратата на гаража е замръзнала. Натисна копчето на дистанционното. Моторчето с мощност половин конска сила си свърши работата и вратата бавно се вдигна. Адвокатът вкара колата в гаража. Вратата отказа да се спусне след него, тъй като снегът от грайферите беше включил системата за сигурност. Наложи му се да го изхвърли с помощта на малката лопата до стената. Вратата се спусна. Адвокатът спря за момент и пое дълбоко дъх. Трябваха му няколко секунди да се съвземе и прочисти, сякаш вземаше въображаем душ. Шест без двайсет. Влезе в добре затоплената кухня и поздрави семейството си. Както правеше всеки ден.