Àä

Отвъд вратата се виждаше кухина… сякаш шкафът беше вход към друг свят. От другата страна бе непрогледен мрак.

— Хайде — каза Лангдън.

После взе фенерчето, което висеше на стената до отвора, и с изненадваща сръчност и сила се повдигна и се вмъкна през отвора.

* Карта на света (ит.) — Б. пр.

** Невидимия палат (ит.) — Б. пр.

*** Зала за архитектурни модели (ит.) — Б. пр.

46.

„La soffitta — помисли Лангдън. — Най-драматичният таван на света“.

Въздухът бе застоял и тежък, сякаш вековният гипсов прах бе станал толкова фин и лек, че отказваше да се слегне. Огромното пространство скърцаше и въздишаше, което създаваше у Лангдън усещането, че току-що е влязъл в корема на звяр.

Той стъпи стабилно на една широка греда, вдигна фенерчето и освети мрака.

Пред него се простираше на пръв поглед безкраен тунел, пресечен от дървена паяжина от триъгълници и правоъгълници, които се образуваха от кръстосването на гредите и други структурни елементи, които образуваха невидимия скелет на Залата на Петстотинте.

Лангдън бе разгледал това огромно подпокривно пространство по време на замъглената от виното разходка из тайните проходи преди няколко години. Приличащият на шкаф прозорец бил изрязан в стената на залата за архитектурни модели, за да могат посетителите да надничат през него с фенерчето и да разглеждат.

А сега Лангдън бе в самото таванско помещение и беше изненадан колко много архитектурата му напомня на тази на оборите в Нова Англия — традиционни сглобки между хоризонтални и напречни греди.

Сиена също бе влязла през отвора и стоеше зад него. Лангдън завъртя фенерчето, за да ѝ покаже необичайната обстановка.

От тази точка гледката по цялата дължина на подпокривното пространство приличаше на телескопично наредени един след друг триъгълници, които изчезват в безкрайността. Под краката им нямаше под, само голи подпорни греди.

Лангдън посочи право напред и каза с приглушен глас:

— Това е пространството точно над Залата на Петстотинте. Ако успеем да стигнем до другия край, знам как да се доберем до стълбището на атинския херцог.

Сиена хвърли скептичен поглед към лабиринта от греди и подпори, който се простираше пред тях. Единственият очевиден начин, по който можеха да преминат, бе да подскачат от греда на греда, както децата подскачат по траверси. Гредите бяха широки и здрави, но предизвикателството бе в това, че разстоянието между тях бе прекалено голямо, за да се прескочи безопасно.

— Не мога да прескачам от греда на греда — прошепна Сиена.