Àä

Лангдън се славеше с фотографска памет, но спомените му от обиколката по тайните проходи тук преди няколко години бяха мъгляви, а това до голяма степен се дължеше на втората чаша „Гайа Небиоло“, която бе изпил на обяд, преди да тръгне на въпросната обиколка. Думата „nebbiolo“ много подходящо означаваше „лека мъгла“. Но въпреки това Лангдън ясно си спомни, че тогава в това помещение му показаха карта на Армения, която имаше уникално качество.

„Знам, че е тук“, помисли си той и продължи да търси из безкрайната на пръв поглед сбирка.

— Армения! — заяви Сиена. — Ето я!

Лангдън се втурна към нея и тя му посочи картата на Армения с изражение, което сякаш казваше: „Намерихме Армения. А сега какво?“

Лангдън нямаше време за обяснения. Затова просто се протегна, сграбчи тежката дървена рамка на картата и я дръпна към себе си. Цялата карта се завъртя, а заедно с нея и голяма част от дървената ламперия — и се откри скрит проход.

— Аха — каза Сиена впечатлена. — Значи отиваме в Армения.

И без колебание се мушна в мрачния тунел. Лангдън я последва и затвори вратата зад тях.

Въпреки че спомените му от обиколката на тайните проходи бяха мъгляви, Лангдън ясно помнеше този тунел. Със Сиена току-що бяха влезли в Palazzo Invisibile** — скрития свят, който съществуваше зад стените на Палацо Векио, тайното пространство, достъпно само за властващия херцог и най-близките му хора.

Лангдън спря за миг и огледа обстановката, в която бяха попаднали — каменен коридор, осветен единствено от слабата естествена светлина, която се процеждаше през малки прозорци. След петдесетина метра проходът завършваше с дървена врата.

Той се обърна наляво, където имаше тясно стълбище, препречено с верига. Табелата над него предупреждаваше: USCITA VIETATA.

Лангдън тръгна към стълбите.

— Не! — спря го Сиена. — Пише, че не е изход.

— Благодаря — отвърна Лангдън с кисела усмивка. — Знам поне толкова италиански.

Откачи веригата, занесе я при тайната врата и я усука около дръжката и близката колона, така че вратата да не може да се отвори от другата страна.

— О — каза смутено Сиена. — Добра идея.

— Няма да ги забави много дълго — обясни Лангдън. — Но повече време не ни е нужно. Ела.

Агент Брюдер и хората му бързо успяха да се справят с веригата и нахлуха в тесния коридор. Когато отвори дървената врата в дъното му, Брюдер бе заслепен от ярка слънчева светлина.

Беше се озовал на външна пътека, която минаваше по покрива на палата. Проследи я поглед и видя, че води към друга врата на петдесет метра от тях.