Àä

Пронизителното бръмчене навън определено се усилваше. Марта погледна през прозореца, не успя да види източника на този шум, но видя нещо друго. Охранителят също го забеляза и очите му се разшириха.

Долу на Пиаца дела Синьория тълпата се раздели и направи място на дълга върволица полицейски коли, които пристигнаха без пуснати сирени, предвождани от два черни вана, които заковаха спирачки пред портата на палата. От тях изскочиха войници с черни униформи и с пушки в ръце и затичаха към сградата.

Марта изтръпна от страх. Какво ставаше?

Охранителят също изглеждаше разтревожен.

Пронизителното бръмчене изведнъж стана оглушително и Марта се отдръпна стреснато, когато малкият хеликоптер се появи пред прозореца.

Машината беше само на десетина метра от стъклото и сякаш се взираше в хората вътре. Беше малка, дълга не повече от метър а на предната ѝ част бе закрепен продълговат черен цилиндър, който бе насочен право срещу тях.

— Ще стреля! — извика Сиена. — Залегнете! — И клекна под прозореца, а Марта изтръпна от ужас и инстинктивно я последва. Охранителят залегна и насочи оръжието си към машината.

От неудобната си позиция под перваза Марта видя, че Лангдън все още стои изправен и се взира странно в Сиена — очевидно не вярваше, че ги заплашва някаква опасност. Сиена се надигна, сграбчи го за китката и го задърпа към коридора. Само след секунди бягаха към главния вход на сградата.

Охранителят се завъртя на колене и вдигна оръжието си след тях с две ръце.

— Non spari! — нареди му Марта. — Non possono scappare. — „Не стреляй! Не могат да избягат!“

Лангдън и Сиена изчезнаха зад ъгъла. Марта знаеше, че е въпрос на секунди да се сблъскат с идващите насам полицаи.

— По-бързо! — подкани го Сиена, докато тичаха по пътя, по който бяха дошли. Надяваше се, че ще успеят да стигнат до главния вход преди да се натъкнат на полицаите, но вече осъзнаваше, че шансовете им клонят към нула.

Лангдън очевидно имаше същите съмнения. Спря без предупреждение на една широка площадка, където се пресичаха много коридори, и каза:

— Няма да можем да се измъкнем от тук.

— Робърт, не можем просто да стоим на едно място!

Лангдън се взираше вляво по къс коридор, който водеше в малка слабо осветена стая. Стените ѝ бяха покрити със старинни карти, а в средата имаше голям железен глобус. Лангдън погледна огромната метална сфера и закима първо бавно, а после и по-енергично.

— Насам — заяви той и се втурна към железния глобус.