Àä

— Роберто Лангдън? — попита Еуджения. — Sei con Langdon ora?! — „В момента си с Лангдън?“

Еуджения май не бе разбрала правилно. Да, но маската…

— Devo parlare con lui! — почти извика Еуджения. „Трябва да говоря с него!“

Главата на Лангдън продължаваше да пулсира.

Охранителите го държаха на мушка.

Вратата рязко се отвори и се появи Марта.

През отворената врата Лангдън чу заплашителното бръмчене на хеликоптерчето някъде навън в далечината, придружено от воя на наближаващи сирени. Бяха ги открили.

— E arrivata la polizia**** — каза Малта на охранителите и прати единия да доведе служителите на реда в музея. Другият остана, с насочен към Лангдън пистолет.

За изненада на професора Марта му подаде телефон.

— Искат да говорят с вас — каза му малко озадачено. — Трябва да излезем, за да има връзка.

Излязоха от задушната стая в галерията, където през прозорците се изливаше обилна слънчева светлина и се разкриваше живописна гледка към Пиаца дела Синьория. Въпреки че към него още бе насочено оръжие, Лангдън изпита облекчение, когато излезе от тясното пространство.

Марта го заведе до прозореца и му подаде телефона.

Лангдън го взе с несигурна ръка и го вдигна към ухото си.

— Ало? Робърт Лангдън слуша.

— Синьор — каза женски глас. — Аз съм Будженич Антонучи, секретарката на Игнацио Бузони. Видяхме се снощи, когато дойдохте в кабинета му.

Лангдън не си спомняше нищо.

— Да?

— Много съжалявам, че трябва да ви го кажа, но нощес Игнацио почина от сърдечен удар.

Лангдън стисна здраво телефона. Игнацио Бузони е мъртъв!?

Жената вече плачеше, гласът ѝ бе пълен с тъга.

— Обади ми се, преди умре. Остави съобщение и ми каза непременно да ви го предам. Ще ви го пусна.

Лангдън чу някакво шумолене и след секунди до ушите му долетя запис на тихия задъхан глас на Игнацио Бузони.

— Еуджения — каза задъхано мъжът. От тона му личеше, че го боли. — Моля те, на всяка цена предай това съобщение на Робърт Лангдън. В беда съм. Мисля, че няма да успея да стигна до кабинета си. — Простена и настъпи дълго мълчание. Когато Игнацио заговори отново, гласът му бе по-слаб. — Робърт, надявам се Да успееш да избягаш. Мен все още ме преследват… аз съм… не съм добре. Опитвам се да се свържа с лекар, но… — Настъпи нова дълга пауза, сякаш il Duomino събираше последните си капчици енергия. След това продължи: — Робърт, чуй ме внимателно. Това, Което търсиш, е скрито на сигурно място. Вратите са отворени за теб, но трябва да побързаш. Рай двайсет и пет. — Млъкна за дълго и след това прошепна: — Божия благословия.