Àä

Вече и двамата охранители бяха насочили пистолетите си към Лангдън.

Марта се олюля, хвана се за масата и викна:

— Не разбирам! Вие с Игнацио Бузони сте откраднали по-смъртната маска на Данте!?

— Не! — продължи да настоява Лангдън. Опита се да блъфира. — Имахме разрешение от собственика да я изнесем за през нощта.

— Разрешение от собственика? — попита тя. — От Бертран Зорбист?

— Да! Господин Зорбист се съгласи да ни я предостави за изследване на резките на задната ѝ част! Срещнахме се с него вчера следобед!

Очите на Марта вече бълваха пламъци.

— Професоре, сигурна съм, че вчера следобед не сте се срещнали с Бертран Зорбист.

— Напротив, срещнахме се…

Сиена хвана Лангдън за ръката, за да го спре.

— Робърт… — Усмихна му се тъжно. — Преди шест дни Бертран Зорбист се хвърли от кулата на абатството само на няколко пресечки оттук.

* Увеличете скоростта (ит.) — Б. пр.

** Почакай! (ит.) — Б. пр.

*** Боже опази!… Какво правите? Защо? (ит.) — Б. пр.

42.

Вайента бе зарязала мотоциклета си от северната страна на Палацо Векио и вървеше пеша по Пиаца дела Синьория. Докато минаваше покрай статуите на Лоджа деи Ланци, нямаше как да не забележи, че всички композиции са различни вариации на една и съща тема: агресивна демонстрация на мъжката доминация над жените.

Отвличането на сабинянките.

Похищението на Поликсена.

Персей с отрязаната глава на Медуза.

„Просто прекрасно“, помисли Вайента и придърпа шапката си по ниско над очите. Продължи напред през сутрешната тълпа към входа на палата, който приемаше първите си туристи за деня. По всичко личеше, че делата в Палацо Векио си текат както обикновено.

Никаква полиция. Поне засега.

Вдигна ципа на якето си догоре, провери дали оръжието ѝ е скрито и влезе. Като следваше табелите към музея, мина през два орнаментирани атриума и след това по широко стълбище се качи на втория етаж.

Превърташе наум съобщението на полицейския диспечер.

Музеят на Палацо Векио… Данте Алигиери.

Нямаше начин Лангдън да не е тук.

Табелите я отведоха в огромна великолепно украсена галерия — Залата на Петстотинте, — където туристите се възхищаваха на колосалните фрески по стените. Вайента нямаше намерение да разглежда произведения на изкуството, така че бързо тръгна към стълбището в отсрещния десен ъгъл.

Докато прекосяваше залата, забеляза група студенти, събрани около една скулптура — смееха се и ръкомахаха.

На табелката пишеше: „Херкулес и Диомед“.

Вайента хвърли един поглед на композицията и изсумтя.