Адвокат в леглото

— Да не сте луди? Огледайте се. Съдебна палата. Общински затвор. Полицейски участък. Хиляда ченгета на една плюнка разстояние. Само да извикам…

Така и не видя юмрука. Къс десен, право в корема. Изкара му въздуха. Коленете му се подкосиха. Щеше да падне на земята, но Каубойските ботуши го сграбчиха здраво за яката на велуреното сако и го натикаха на задната седалка, след което се навряха до него. Докато Стив се мъчеше да си поеме въздух, колата потегли. Нямаше свирене на гуми, нито дивашки завои. Само бавно ускори покрай Съдебната палата, където появата на Стив беше очаквана, макар и не особено желана.

Шофьорът проговори пръв:

— Както казах, Соломон, можем да ти помогнем за делото на Наш.

— Не, каза: „Аз мога да ти помогна.“ Изобщо не спомена за тоя Оскар де ла Оя17.

— Но първо ти трябва да ни помогнеш. Знаеш ли кои сме?

— Не, но знам къде отивате. Има килия с имената ви на една пресечка оттук.

— Не е смешно — каубойските ботуши плеснаха Стив по главата с отворена длан.

И точно тогава Стив го видя. Червен белег. Все едно присадено месо. Точно както го беше описал Наш. Но не беше рана от куршум. Стив беше виждал почти същия белег на ръката на друг човек. Капитан Дан, един от най-добрите водачи за риболов в Исламорада. Беше ухапване от акула.

— Вие сте двамата от лодката — рече Стив. — Трябвало е да качите делфините. Но сте духнали, когато са се появили ченгетата.

Линкълнът мина под надлеза над I–95 на „20-та улица“.

— Какво още ти е казал Наш за нас? — попита шофьорът.

— Нищо. Дори не знае как се казвате.

— Сигурен ли си?

— Не знае дали ти си Мистър Син, а приятелят ти Мистър Розов — отвърна Стив.

Каубойските ботуши го плесна по главата още веднъж.

— Какво значи това, по дяволите?

— „Глутница кучета“18 — обясни шофьорът на недосетливия си приятел. — Момчетата, дето правеха обира, използваха цветове вместо имена.

— Защо аз да съм Мистър Розов?

— Няма значение — шофьорът се обърна към Стив, който вече усещаше как главата започва да го боли. — Знаеш защо те питаме това, нали, Соломон?

— Защото сте работили за Сандърс. И защото ви е страх, че Наш може да доведе ченгетата до вас.

Каубойските ботуши се ухилиха. По-добре, отколкото да го млати.

— Мисли, че Сандърс ни е бил шеф.

Явно шегата си я биваше, защото и двамата се разсмяха.

— Хей, Соломон — каза шофьорът, — ако дадеш на Наш един цент за мислите му, ще ти върне ресто.

Пак хихо-хахо. Двамата изглеждаха доста весели за похитители. И явно не бяха покрусени от смъртта на Сандърс, което обърка Стив още повече. И тогава си спомни нещо, което Наш му беше казал в затвора. Нощта на нападението. Сандърс беше питал за Гълфстрийм, разтревожен за големината на вълните. Един от тези двамата му беше отговорил: „Ти си гледай твоята работа, ние ще си гледаме нашата.“

Заповед. Така не се говори на шефа.

„Тези момчета не се работили за Сандърс.“

„Сандърс е работил за тях.“

„Но какво е правил? И какво са щели да правят те с делфините?“

— Е, и какво искате от мен? — попита Стив.

— Важни хора искат да разберат какво е казал Сандърс на Наш.

— За кое?

— Най-вече къде сме възнамерявали да ходим.

Стив се сепна. Тези момчета нямаха нищо общо с Движението за освобождение на животните. И щом Сандърс бе работил за тях, и той също не беше имал нищо общо с движението. „Тук не става дума за правата на животните. Изобщо не е ставало. За какво тогава е всичко това, по дяволите?“

— Дори и Наш да е споделял, не мога да ви кажа…

Още една длан по тила.

— Със сигурност можеш — рекоха Каубойските ботуши. — Или ти ще си Мистър Кафяв. Като лайната в гащите ти.

— Но Наш не знае нищо. Сами го казахте. Трябват му две ръце, за да си намери оная работа.

Главоболието в черепа му задълба. Някога в университета един питчър от Тулейн го беше праснал по главата. Шлемът му се беше сцепил и той беше започнал да вижда двойно. Сега започваше да се чувства така, сякаш отново го бяха цапардосали с бухалка.

Колата спря пред Съдебната палата. Стив не беше разбрал, но се бяха движили в кръг.

— Той казва истината — заяви шофьорът на приятеля си, преди да се обърне към Стив. — Слизай.

Щом краката на Стив стъпиха на паважа, вратата се затвори с трясък и черният линкълн отпраши с регистрационния си номер от Хилсбъроу Каунти.

S-3-J-1.

Успя да види само това, преди колата да завие зад ъгъла. Прокара ръка през разрошената си коса, натъпка ризата си в панталона и си оправи вратовръзката. После заизкачва стъпалата по две наведнъж. Беше закъснял за заседанието.

21. Пак с неговите глупости

— Сигурна съм, че господин Соломон ще дойде всеки момент, Ваша чест. Днес има страшни задръствания.

Виктория често извиняваше Стив, когато се явяваха заедно на дело. Сега, макар че бяха противници, продължаваше да го защитава.

— А-ха — съдия Гридли, с тога, беше на съдийската банка. Виктория — с идеална стойка — беше зад масата на обвинението.