Адвокат в леглото

Затича се нагоре по ескалатора за надолу и събра погледите на охраната и на хората, покрай които профуча в обратна посока. От фоайето до втория етаж, после от втория до третия.

И я видя.

От една от кофите за боклук се подаваше руса перука. Под нея беше натъпкано бялото спортно яке.

— Господин Соломон.

Сънен мъжки глас.

Елууд Рийд в размъкнатата си униформа на съдебен пристав. Бъркаше в джоба си.

„О, мамка му! Белезници ли ще ми слага?“

— Съдията мисли, че може да имате нужда от това — рече Рийд и му подаде малко шишенце с хапчета.

Стив погледна етикета.

— Екуилактин?

— Съдията казва, че помага за втвърдяване на изпражненията.

— Е, той ги разбира тези работи — позволи си да вметне Стив.

31. Без обяснение

— Сигурен ли си, че жената е била бившата приятелка на Наш? — попита Виктория.

— Защо иначе ще бяга така от мен?

— Може да е твоя бивша приятелка.

— Изобщо не се обажда на Наш, после цъфва на процеса. Защо ще го прави?

— Какво казва Наш?

— Няма представа. Още не може да преживее, че е избягала така от него.

Седяха в задния двор на дома им на „Къмкуот Авеню“. Виктория пиеше шардоне, а Стив утоляваше жаждата си с бира „Моримото“. Петък вечер. В понеделник сутринта Виктория щеше да призове на свидетелската скамейка Уейд Гризби и Стив не разполагаше с нищо, за да пробие дупки във версията му. Тогава му хрумна нещо.

„Може би Гризби казва истината. Може би наистина е гръмнал Сандърс при самозащита.“

Нямаше нищо, което да свързва Гризби с „Хардкасъл“. Нямаше доказателства, че Гризби се е срещал със Сандърс преди нападението. Без някаква връзка, без някакъв мотив Гризби да убие Сандърс, Стив нямаше нищо.

Нищичко. Нула. Таратанци.

„Виновен по повдигнатото обвинение.“

— Никога не съм бил в такова неведение по време на процес — рече той.

— Това уловка ли е?

Той поклати глава.

— Ти ще ме победиш. Но не това ме притеснява. Не мога да помогна на Наш. Той е едно наивно хлапе, което не заслужава такава съдба.

Долови го в гласа му. Беше наранен.

— Имаш много следи — рече тя. — Просто не знаеш накъде водят.

— Опитваш се да ми кажеш нещо ли?

Тя не отговори, просто отпи още една глътка вино.

— Защото, ако знаеш нещо за Пешън Конърси — притисна я той — според правилото за разкриване на доказателства трябва да ми кажеш.

— Няма нужда да ми напомняш етичните ми задължения. И не знам нищо за Пешън Конърси, само дето се радвам, че родителите ми не са били с толкова богато въображение, когато е дошъл ред да ме кръщават.

— Може да е свързана със Сандърс — каза Стив. — И двамата са търсили Джералд Наш. Когато Сандърс предложил да ударят Делфинариума, Пешън го подкрепила. Когато Наш се опита да й се обади, вече беше сменила номера си. Историята, която му е пробутала, за това, че е завършила морска биология в Розенстийл, се оказа менте. Там никога не е учил човек с такова име. Както и това, че била на риболовен кораб и участвала активно в движението за правата на животните. Няма как да го оборя, но се съмнявам, че е вярно.

Виктория се опита да го насочи в друга посока.

— Ако с нея си стигнал до задънена улица, защо не се съсредоточиш върху Сандърс?

— Вече знам кой е бил — бивш тюлен, който се е хванал на работа в „Хардкасъл“.

— Като в промеждутъка е работил за застрахователна компания.

Стив се разсмя.

— Да. Историята му за прикритие. Наш ми каза.

Виктория го погледна с един от онези погледи. Дето вървяха заедно с леко поклащане на главата.

— Какво? — попита той.

— Прегледа ли личните вещи, иззети от колата на Сандърс?

— Всичко от твоя списък. Предплатена карта за мобилен телефон. Малко шорти и хавайски ризи. Портфейл с пачка стодоларови банкноти. Никакви кредитни карти, никакви бележки от перални, никакви лотарийни билети.

— Значи не си забелязал визитката. „Чарлс Дж. Сандърс. Главен оценител“.

— Видях я. Някаква измислена застрахователна компания.

— Сигурен ли си, че е измислена?

— Мога да си отпечатам визитки, на които да пише, че съм господарят на света.

Виктория допи виното си и въздъхна.

— Станал си немарлив и знаеш ли защо? Защото винаги аз се занимавам с подробностите вместо теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Обади ли си на телефона на визитката?

— Разбира се. Включи се гласовата поща на Сандърс. Беше неговият мобилен телефон, а не на застрахователна компания.

— Изслуша ли съобщението?

— Казваше, че в момента не може да се обади. Което е доста сдържано твърдение.

— И дотам ли спря?

— Да. Формалният юридически израз, Вик, е „умряла работа“.

— Но имаш телефонния му номер. Можеш да изискаш по съдебен ред от доставчика да ти каже на чие име е сметката.

— Не познавам адвокат, който би го направил — замълча за миг. — Ти си го направила?

— Не съм длъжна да ти казвам нищо повече. Казах ти повече, отколкото изисква законът. Никой не казва, че трябва да те водя за ръчичка.

— Никой, освен твоето чувство за справедливост. Ако съм пропуснал нещо, което може да доведе до несправедливост, ти ще ми кажеш. И то не само защото се обичаме. Щеше да го направиш без значение кой е защитник по делото.

— Не се опитвай да ме прекараш, Стив.