Айсхендж

Стигнах до коридора, който водеше към оста на спътника, онзи със стотиците миди и охлюви в стените. Придърпвах се по бронзовото перило и по някое време забелязах движеща се до мен тъмна неясна фигура. Помислих, че е отражението ми. Но когато поспрях, силуетът продължи напред. Трепнах от изненада и го настигнах, притиснах лице в стъклото, но то беше дебело и с неравномерна структура, затова виждах само петно. Стори ми се, че е среброкос човек, облечен в тъмнозелно. Продължи нататък и аз го последвах, но стената вече беше от тиково дърво и фигурата изчезна от погледа ми.

Почти едновременно под мен се чу щракане. Погледнах надолу и видях нечия побеляла глава, после и цялата жена в тъмнозелен гащеризон. Сребърният пръстен на левия й безименен пръст потракваше по перилото, докато се придърпваше към мен. Объркан, аз пак притиснах лице до стъклената стена и се опитах да открия неясната фигура.

Жената спря до мен и аз се обърнах към нея. За съжаление долната ми челюст май беше увиснала от неочакваното „телепортиране“, на което станах свидетел. Самата Карълайн Холмс също ме зяпаше малко учудено. Предполагам, че по външност с нищо не напомням сериозен учен — оставям косата си да прави каквото й скимне и заедно с лицето прическата ми заслужи прозвището „дивака“ в Транзитната станция. Вече бях виждал това изражение и разбирах какво означава.

Но след миг тя се овладя.

— Здравейте — каза ми с приятен алт.

Беше висока, носеше сивеещата си коса вързана на обикновена опашка, която се спускаше на гърба й. Стори ми се доста кльощава под дрехата. Можеше да се каже, че лицето й е съхранило суровата си красота, макар белязано от възрастта. Челюстите и носът й бяха рязко очертани и й придаваха вид на аскет. Имаше кафяви очи. Лице на корав човек, налагал волята си векове наред. Неволно преглътнах, щом най-сетне осъзнах срещу кого съм се изправил.

— Радвам се да се срещнем лично — продължи тя. — Чета вашите статии с интерес.

Първо докосване на шпагите…

— Благодаря ви — отговорих и глупаво се запънах в търсене на подходящи думи за момента, който мислено бях предъвквал толкова пъти. — Здравейте…

— Защо не се преместим в някоя от панорамните зали и да ни донесат там нещо за хапване?

— Нямам нищо против.

Холмс се отблъсна от перилото и се понесе към главния коридор на пръстена. Видях, че е боса.

Слязохме по широка спираловидна стълба в просторна, слабо осветена зала, чиито стени и таван бяха от дърво. Подът представляваше прозорец — един от онези, които забелязах преди скачването. Сатурн сияеше като голяма лампа. Всъщност само планетата осветяваше залата. По средата имаше дивани, подредени в квадрат. Холмс седна, наведе се напред и се загледа в Сатурн. Сякаш забрави за присъствието ми. Настаних се срещу нея и също погледнах през пода.

Намирахме се над единия полюс — открилата се пред нас картина беше недостъпна откъм някой от естествените спътници на газовия гигант. Едното видимо полукълбо (другото едва се различаваше в отразената от пръстените светлина) беше на широки ивици в светлозелено и жълто, с тук-там примесено оранжево.

Около Сатурн кръжаха десетките му пръстени, изглеждаха като очертани с пергел в геометричното си съвършенство. Само три-четири от тях не бяха толкова равни. Гледката ми напомни за мишена, полюсът беше в самия център. Разбира се, не можех да си представя, че планетата е плоска, защото хвърлената от нея сянка затъмняваше широк сектор от пръстените.

Виждаха се няколко от по-ярките звезди, седем от спътниците на Сатурн бяха ярки полукълба. Но докато седяхме неподвижни като статуи и се взирахме, картината се променяше забележимо. Сянката на планетата върху пръстените се скъсяваше, луните й се превръщаха в тънки сърпове, самите пръстени се наклониха и станаха огромни елипси. Бавно, толкова бавно в нечовешкия танц на Вселената.

— Винаги същото и винаги различно — прошепнах.

Тя отвърна след дълга пауза:

— Пейзажът на съзнанието… — Усетих в каква дълбока тишина отекват гласовете ни. — На Земята има и по-красиви местности, но не са толкова възвишени.

Знам за пътуването ти, помислих си. Но щом се вгледах в лицето й, веднага загубих увереността си. Виждах следите от столетията… и какво всъщност знаех за тази жена? Може да е била десетки пъти на Земята.

— Вероятно е така — започнах, — защото на самия Космос са присъщи много от свойствата на възвишеното — необятност, простота, тайнственост, пробуждаща ужас в душата…

— Не бива да забравяте, че всички тези свойства съществуват единствено в съзнанието. Но е вярно, че Космосът има с какво да напомни на съзнанието за самото него.

Обмислих думите й.

— Наистина ли вярвате, че ако ние не съществувахме, Сатурн нямаше да е възвишен?

Накрая помислих, че няма да ми отговори. Мълчанието се проточи повече от минута.

— Кой щеше да знае, че Сатурн е възвишен, ако ни нямаше?

— Значи всичко е в осъзнаването — подсказах аз.

Тя кимна.

— Самото знание е възвишено.

Съгласих се с това. И все пак… А тя се облегна на дивана и ме погледна.

— Гладен ли сте вече?

— Да.

— Харесвате ли северен кралски рак?

— Да.