Айсхендж

— Виждате ли онази движеща се бяла точица? Това е нейният спътник. Ще се срещнем с него точно под пръстените.

— Има ли си име?

— Не. Просто Четвърти изкуствен спътник.

Пада излезе от залата. Аз останах и дадох команда екранът пак да показва Сатурн, докато видимите само като острие пръстени се разшириха и както си бях отнесен, престанах да възприемам гледката изцяло. Превключих екрана на координатите за спътника на Холмс.

Сближавахме се бързо. Беше голям — пръстен с диаметър около километър. Една блестяща ивица от него отразяваше слънчевата светлина, а друга част откъм Сатурн мъждукаше в жълти отражения. В единия край на оста — срещу дока за скачване — имаше малка стандартна обсерватория. Телескопът й май беше насочен към Сатурн. Спиците, съединяващи оста и колелото на спътника, изглеждаха тънки като жици. По самия пръстен бяха равномерно разположени прозорци, някои от тях издути навън. Много от помещенията зад прозорците бяха осветени и докато кръжахме край спътника, зървах за миг стени в червено и златно, изящни махагонови мебели, мраморни бюстове, огромен кристален полиелей. Видението сякаш се бе пренесло от стара приказка, попаднало на съвсем неподходящо време и място.

Най-големият прозорец беше почти тъмен, синкав полумрак изпълваше стаята и някой стоеше там — черен силует, загледан в нашия наближаващ кораб.

По вътрешната уредба капитан Пада ме покани да отида в преходната камера. Скоро щяхме да се скачим със спътника.

Усетих мекия тласък още докато вървях натам. Спрях за миг и се опитах да потисна вълнението си. Повтарях си, че това е просто една богата стара жена. Но опитът да омаловажа срещата не подейства и бях доста изнервен, когато влязох в преходната камера.

Люковете вече бяха отворени. Капитан Пада ми стисна ръката.

— Приятно ни е да пътувате с нашия кораб — промълви тя и ми посочи да вляза в спътника.

Тази официална любезност ми се стори малко странна. Нима екипажът щеше да остане в „Йо“, докато аз съм гост на Холмс?

След секунда вече се намирах в нейния свят. Чакаше ме вдървено изпънат мъж в червена униформа, украсена със златни бродерии. Кимна ми вежливо.

— Господин Доя, името ми е Чарлз. Добре дошъл в Четвърти спътник. Ще ви покажа вашите стаи и ще можете да подредите вещите си. След това Карълайн ще ви приеме.

Отскочи ловко и се понесе напред в безтегловността. Побързах да го последвам, за да не изостана. Минахме по тунел с едноцветни стени, в които бяха вградени раковини от земни морета. Завихме под прав ъгъл и по този коридор вече можехме да вървим в лекото притегляне. Явно бяхме в самия въртящ се пръстен. След няколко метра Чарлз отвори една врата.

По стените висяха червени персийски килими, подът и таванът бяха направени от светло дърво. Стаята беше на няколко нива, свързани от широки стъпала.

— Това е вашата стая — каза Чарлз. — С контролния пулт можете да материализирате каквито мебели са ви необходими — гардероб, легло, бюро, кресла. Роботите ще изпълняват вашите команди.

Той посочи два гладки сандъка на колелца.

— Благодаря.

Чарлз излезе веднага, което ме учуди донякъде. Предположих, че скоро ще се върне, и се заех с контролния пулт. Натиснах бутона „Легло“. Кръгла част от пода хлътна встрани и от отвора се надигна кръгло легло. Отидох до него, седнах и зачаках да ми донесат багажа. Чудех се какво щях да кажа на Холмс. Вече ми ставаше ясно, че по време на престоя си тук ще трябва да се съобразявам с наложените от нея условия, и това малко ме плашеше. Още веднъж се замислих безплодно над вероятните й подбуди. Айсхендж и експедицията на Давидов бяха толкова сложна, изтънчена измама… Хрумна ми, че ако съм прав и Холмс е съчинила всичко, което Недерланд и експедицията в „Персефона“ бяха „открили“ (а случилото се напоследък само укрепи убеждението ми, че съм прав), значи скоро щях да се срещна с жената, написала дневника на Ема Вайл. Предстоеше ми сблъсък с ума, създал историята, която ме омагьосваше като дете. В известен смисъл щях да се запозная със самата Ема Вайл. Що за чудновата случка! Поклатих глава и си промърморих думите, които често споменавах по време на семинара:

— Фалшификатът е сред най-любопитните човешки творения.

Неведнъж задрямвах на леглото и като че минаха много часове. Нямаше как да се измери времето в онази стая — на пулта липсваше бутон „Часовник“. Вероятно можех да се обадя по вътрешната комуникационна система, но не знаех кого да търся. Постепенно гладът и нарастващото раздразнение ме подтикнаха да изляза. Реших да се върна при преходната камера. Не че имаше голяма надежда да заваря Чарлз там, но все някого щях да попитам какво става.