Айсхендж

— След като сте толкова сигурна, вероятно бихте се съгласила да… да ми помогнете да приключа разследването си? — Тя ме зяпна недоумяващо. — Изследователският институт на Транзитната станция търси спонсор за още една експедиция до Плутон, за да получат отговор въпросите, повдигнати от мен и мнозина други. — Съчинявах по вдъхновение и това ме опияняваше. — Вие не допускате и сянка от съмнение, че е възможно да открия доказателства срещу вас. В такъв случай интересува ли ви възможността да сложим край на всякакви необосновани предположения? Ще финансирате ли такава експедиция? Да речем, като услуга срещу моето идване тук?

Последното изречение почти ме накара да се разсмея. Тя забеляза настроението ми и също се засмя.

— Мислите си, че няма да се съглася.

— Надявам се да се съгласите.

Холмс мълча дълго и накрая каза:

— Ще финансирам експедицията. А сега ме извинете, трябва да се върна към работата си.

След този разговор рядко виждах Холмс. Не бях поканен на вечеря и след дълго чакане накарах един от правоъгълните роботи да ми донесе храна. През следващите три дни пак бях оставен да си измислям занимания. Холмс не ми се обади дори по уредбата. Започнах да си мисля, че подкрепата за поредната експедиция до Плутон я изпълваше с много по-тежки колебания, отколкото изглеждаше в мига, когато даде съгласието си. Може би искаше да се откаже.

Има едно изтъркано от често повтаряне правило — всеки фалшификатор тайно жадува да бъде разкрит, затова неволно сам посява семената на провала си. Никога не съм бил напълно убеден в това. Както и да е, при фалшификаторите влияят две взаимно изключващи се подбуди — да измамят и да бъдат разобличени. Сигурно терзанията им са страшни. Но по време на престоя ми в спътника останах с впечатлението, че Карълайн Холмс се стреми единствено да затвърди лъжата, да запази ролята си в тайна. И ако за момент я бе овладяло противоположното желание, скоро щеше да се разкае. Или пък не. Нямаше как да позная. Тя си оставаше загадка за мен.

Двойственото й поведение спрямо мен продължаваше, но поне това като че бях способен да разбера. Или бъбреше приятно за всевъзможни неща, сякаш нямахме да обсъждаме твърде сериозно разногласие помежду си, или направо се впускаше в разгорещен спор. Веднъж я срещнах в коридора със стъклените стени и тя дълго ми обясняваше подробности за вградените раковини. Внезапно, насред безстрастната лекция, ме попита:

— Вие съзнавате ли какви политически последствия на Марс би имало отричането на всичко, направено от Недерланд?

— Не ме интересува. Политиката не ме засяга.

Дълбоките бръчки по лицето й се разкривиха в гримаса.

— Как ненавиждам подобни надути фрази! Политиката засяга всекиго, не разбирате ли? Трябва да сте затворен в себе си психопат или закоравял отшелник, за да останете аполитичен! Всъщност казвате, че подкрепяте статуквото, а по-политическа позиция от тази е трудно да се измисли…

— Добре де, добре! — прекъснах я най-сетне. — Ще обясня позицията си. Марс е една отвратителна полицейско-бюрократична държава, обслужваща още по-потиснически сили на Земята. Не мога да си представя защо някой здравомислещ човек би пожелал да остане там, щом има избор — да се пресели на спътниците на външните планети. Затова и не изпитвам особено уважение към марсианците, а пък за проблемите им изобщо не ми пука! Ако под последствия разбирате съмнения в признанията, направени от марсианското правителство за злодеянията по време на гражданската война, след като Недерланд публикувал резултатите от разкопките в Нов Хюстън… аха, точно това е, виждам! Е, значи няма да се съглася, че изтъкването на слабостите в неговите трудове има някакво значение.

— Разбира се, че има!

— Не, няма! Марсианското правителство вече е признало, че е смазало общопланетна революция, освен това направи общодостъпни доказателствата и свидетелствата за това. Връщане назад няма. А дали истина или лъжа е отприщила бента — все едно. Ако точно този резултат сте искала да наложите с историята за Айсхендж… — Поспрях и се вторачих в нея, защото ми се стори, че лека руменина плъзна по набраздените й бузи. — …Значи трябва да сте доволна. Отсега нататък е безспорно, че сте постигнала целта си.

— Хъм… Не познавате Марс толкова добре, колкото си мислите.

И все пак я принудих да се замисли, затова тя просто ми обърна гръб и се отдалечи по коридора.

— То е, защото съм аполитичен — промърморих, обзет от мрачно ликуване.

Дори и един дивак, мияч на чинии, може да наложи мнението си понякога.

Една нощ сънувах, че двамата с Холмс сме затворени в стая с безтегловност — косата й се виеше като безброй змии над раменете. Тя ми крещеше:

— Не продължавайте нататък! Спрете!

Събудих се веднага и усетих с каква сила пръстите ми стискат намачканите завивки. След малко се засмях невесело. Холмс поне не можеше да ми досажда насън, защото такава намеса ме плашеше достатъчно, за да се ококоря в същия миг.