Айсхендж

Нещо в цялата история будеше безумен гняв у мен. Пренесох се в оста на спътника и отидох до обсерваторията. Беше празна. Щом се върнах в главния коридор на пръстена, започнах да осъзнавам, че няма да се справя с проблема. Просто спътникът беше прекалено голям. И дори не знаех къде предпочита да прекарва повечето си време. А щом подвижна преграда се плъзна надолу и ми препречи пътя нататък, признах поражението си. Върнах се в трапезарията. Холмс все така си седеше в креслото и ме гледаше.

— Какъв е смисълът на този номер? — избухнах и минах право през обемното изображение. — Не ви ли стиска да застанете лице в лице с мен?

— Господин Доя — ледено изрече тя, — не се дръжте глупаво. Предпочитам такъв разговор.

Дръпнах се назад — очите ми бяха на сантиметри от полупрозрачните й очи.

— Хайде, говорете тогава! — подканих я. — Добре ли ме виждате? Право във вас ли гледам? Чувате ли ме?

— Твърде добре. А сега искам от вас да разберете ясно, че моето желание да не ме свързват с Айсхендж е извънредно сериозно.

— Тогава да не го бяхте построила.

— Не съм го построила.

— Вие сте! — натъртих и се надявах, че моят образ е кръстосал поглед с нея. — Вие сте го направила, съчинила сте и цялата лъжлива история около паметника… за нищо! — Ръката ми премина яростно през главата й, опитах се да сдържа нервите си. — Защо го направихте? Госпожо Холмс, защо при всичките си богатства решихте да направите точно фалшификат? Защо подхвърлихте само приказка за някакъв звезден кораб, когато можехте да въплътите мечтата в действителност? Можехте да постигнете нещо велико… — гласът ми вече чегърташе в гърлото, — …а вместо това само превърнахте в глупак един старец от Марс.

— Не и ако теорията за Давидов издържи на нападките…

— Няма! Отдавна се срина! И колкото по-скоро свършим с това, толкова повече унижения ще спестим на Недерланд.

Тръгнах към вратата, вече не исках да виждам Холмс.

— Господин Доя!

Озърнах се през рамо колкото да видя, че тя е станала.

— Айсхендж… не е моя идея.

— Тогава защо моделът е в дома ви?

Дълго мълчание. Върнах се, за да погледна отблизо лицето й. Пак тази тайнствена полуусмивка… и в миг прозрях, че тя е искала да намеря този модел. Не знам дали и тя разбра по лицето ми какво научих. Вероятно. Но лекото потрепване на лицевите й мускули сякаш ми напомни за друг човек, когото познавах или бях виждал… И коя беше тази жена в края на краищата? За Бога, към какво се стремеше? Стъписан, объркан, загубих всякаква надежда да разгадая лицето й. Чувствата се меняха по него, нямаше съмнение, но бяха недостъпни за усета ми. Все едно виждах помежду ни да се отваря бездънна пропаст и срещу мен стоеше абсолютно чужд човек. Всичко, което бях научил за Карълайн Холмс, се оказа нищожно в сравнение с този момент.

Потреперих неволно.

— Ако ледът в модела бъде подложен на анализ — казах с внимателно сдържан глас, — ще се окаже съвсем същият като в колоните на Плутон. Това са парчета от една и съща голяма буца лед.

Погледът й ме прониза, а лицето й отново беше маска.

— Мислете каквото си искате, господин Доя. Но никога няма да узнаете дали е така.

Тя и креслото изчезнаха, а Чарлз отвори вратата на трапезарията.

— „Йо“ е готов за отлитане. Багажът ви е в кораба.

Последвах го към преходната камера и влязох в „Йо“. Още се придърпвах по перилата към командната кабина, когато чух рязкото изщракване при отделянето от спътника. Тресях се неудържимо.

Екранът в салона на кораба бе настроен да показва спътника. Реех се безпомощно пред електронния двойник на грамадното колело и не можех да откъсна поглед от него. Треперех неспирно. Отдалечавахме се и в полезрението ни попадна прозрачния купол в онази зала. Вътре миниатюрната фигурка на Холмс крачеше, наглед надолу с главата… и също ни гледаше. Питах се дали бе постигнала целите си?

Спомних си откъс от дневника на Ема Вайл. И тя бе стояла пред илюминатор и бе наблюдавала отлитането на кораб, както Холмс сега ме изпращаше с поглед. Чувствах се като призрака на Давидов — призрак на призрака! Оставях зад себе си всичко познато и се втурвах към неизследваното. Спътникът се отдалечаваше с все по-голяма скорост и скоро се превърна в бяла точка над грамадното кълбо, опасано с пръстени.

4

В „Йо“ имаше и предавател, който можеше да излъчва холопослания. След около месец колебания по време на дългия ни преход в пространството към Транзитната станция отидох в комуникационната зала. Бях неспокоен и се наложи да се стегна с усилие на волята, преди да седна срещу редицата празни столове, обозначаващи къде ще бъде получателят.