Айсхендж

Но какво ли означаваха спомените за Земята, изригнали у мен в Бъроуз? Дали наистина това се е случило? Обзеха ме съмнения. Можем ли някога да задържим в паметта си достатъчно вярна картина на настоящето, за да го видим отново каквото е било? Поне се опитваме. С годините си преповтаряме миналото в образи и представи, докато ни останат само те. А това означава, че не ни остава нищо. Всички сме затънали в сегашния момент като върху острието на нож… освен в кратките видения, когато паметта се отприщва независимо от волята и ни въздейства като настоящето. Усещах се на ръба на подобно откровение, напрежението в мен беше като напираща вода в кладенец. Тази моя потомка, тази дъщеря на моя дъщеря, която едва си спомнях, извика представата за нещо… нещо…

Така и не улових мига. Нямаше откровение. Вече не вярвах в пътуването си до Земята. Спомнях си вечерта в Бъроуз, след като видях паметника на Плутон, но сега тя не означаваше нищо за мен. Поредното видение. И какви ли измислици бях прибавил вече към нея? Не се доверявах на паметта си. Отворих бележника и натраках на клавиатурата куплет, за да опиша състоянието си. Естествено, в александрийска форма:

„Паметта е кост, въображението — плът.

А искрата на духа?… Печалният копнеж.“

Само в Ема намирах утеха, тя беше като котвата, задържаща ме да не се залутам нанякъде. Колко нощи препрочитах дневника и се връщах към измеренията на действителното…

4

Изпратените кодове ми позволиха да преровя още много засекретени данни и след време попаднах на дълъг списък с досиета, които така и не били въведени в компютърната система. Втурнах се към крилото с документацията. Отпратката се отнасяше за Давидов и установих, че вече съм тършувал в стаята, където би трябвало да са сведенията за него. Отново започнах да отварям шкафовете, чиито плътни редици заемаха почти цялата площ на помещението. Едно от долните чекмеджета беше в пълен безпорядък. Изглежда някой бе изтървал папките и после ги бе наблъскал обратно както му падне. Почти най-отдолу намерих търсената от мен папка — „Давидов. Поверително“. Вътре имаше цяла купчина книжа.

Документи за руската миньорска флота. Експедицията до спътниците на Юпитер през 2182–2186 година. Доклад за нападение срещу пряк началник. Разрешение за отпуск на Земята.

През 2211 година го изправили пред военен съд по обвинение в заговор за измяна и бунт, но обвиненията били оттеглени поради недостатъчни доказателства. Имаше отпратка: "Виж „Космическа сигурност, Валенски“. Нищо повече.

Следващият документ беше молба на петнадесет страници за разрешение да бъдат основани асоциация за лобиране и клуб под името „Марсиански космически съюз“.

— Аха! — креснах тържествуващо.

Годината на подаване беше 2208-а. По онова време е било необходимо разрешение от полицията за всяко събиране на повече от десет души, така че обяснението за асоциацията и клуба беше извънредно подробно. Давидов бил определен за съпредседател на управителния съвет заедно с Борг. Бяха посочени имената на всички членове. Повечето вече познавах от дневника на Ема. В параграфа „Цели“ бе написано: „Да пропагандира използването на известна част от печалбите при разработването на астероидите за създаване на междузвезден кораб и финансиране на експедиция извън орбитата на Плутон.“

Намерих го. Независимо потвърждение за съществуването на Марсианския космически съюз, в чекмедже на архива, където всеки би могъл да го открие и прочете. Същото това чекмедже бях прегледал небрежно преди няколко месеца. Толкова може да се разчита на каталозите… Повиках Шандор да дойде в стаята и го помолих да засвидетелства находката. Направихме копия от всеки документ.

— Работата ви дава твърде сериозни резултати — отбеляза той.

Написах статия, „Хроника на марсианската история“ я публикува. Никакъв отзвук.

Е, не беше точно така. Обадиха ми се Накаяма, Лебедян и някои други. Но точно тази седмица стана най-популярна теорията, че Плутон е планета, случайно попаднала по някое време в орбита около Слънцето и че мегалитът е извънредно стар — може би на петнайсетина милиарда години. Почти на възрастта на Вселената. Разбира се, това предизвика трескаво оживление и призиви да бъде изпратена нова експедиция, за да изследва най-подробно находката и да потвърди или отрече хипотезата.

Мина повече от година в усърден труд, но открих само отделни късчета. За мен бяха важни, но малцина други споделяха мнението ми. Безсмислени усилия. А вече откликвах с цялата си душа на александрийските ритми. Почти нищо друго не възприемах от света и не разбирах, че съм затънал в тези нови навици. Всяка вечер отивах в баните и не ме интересуваше с кого се виждам, в чия компания съм. Вече не търсех непременно жената, която приличаше на Ема. Понякога се срещахме и се отдавахме на секс, но някак по-умерено. Дори и най-чудатите връзки с времето губят своята мистерия.