Аленото цвете и бялото

Шугър повдига предпазливо глава, все още притиснала подгизналата от кръв кърпичка към носа си.

— Но… как ще приключи всичко сега? И за каква ме считате вие всъщност?

Госпожа Фокс гледа някъде встрани, към фигурката на спящата Софи. Профилът й е ясно очертан и доста привлекателен, макар Шугър да не може да не забележи кафеникавото петно ушна кал в извивката на ушната мида.

— Считам ви — започва госпожа Фокс, — за млада жена, която е открила своето призвание и смята да му остане вярна, и това няма никаква връзка с начина, по който си е изкарвала прехраната досега. Дружеството за спасение не би могло да се надява на нещо по-добро за момичетата, на които намира работни места в почтени домакинства, а много от тях за съжаление се връщат отново на улицата. Но вие няма да се върнете на улицата, нали, госпожице Шугър?

— По-скоро бих умряла.

— Убедена съм, че няма да се наложи — отвръща госпожа Фокс, която изведнъж е придобила крайно изтощен вид. — Господ не е толкова кръвожаден.

— О! Кърпичката ви… — възкликва Шугър, припомнила си съсипаното късче плат, провиснало от пръстите й.

— В къщи имам пълна кутия — казва с въздишка госпожа Фокс и се изправя. — Те са ми спомен от времето, когато щях да умра от туберкулоза. Довиждане, госпожице Шугър. Сигурно ще се видим отново.

Тя й обръща гръб и тръгва.

— Аз… надявам се да е така — отвръща Шугър, защото не знае какво друго да каже.

— Разбира се, че ще се видим — казва госпожа Фокс, когато се обръща, за да й помаха, този път доста по-благоприлично отпреди. — Светът е малък.

Когато госпожа Фокс изчезва, Шугър започва да бърше лицето си и усеща, че по бузите, устните и брадичката й има засъхнала кръв. Опитва се да попие с кърпичката малко влага от тревата, но без особен успех, защото разтопилата се скреж се е изпарила под слънчевите лъчи. Пропитата с кръв кърпичка й припомня нещо, за което тя се опитва да не мисли напоследък — това, че от няколко месеца нито капка менструална кръв не е изтекла от тялото й.

Шугър се изправя на крака, залитайки.

„Мъртва е“, мисли си тя. „Мъртва е, проклета да е дано“.

Опитва се да си представи мъртвата госпожа Кастауей, но това се оказва невъзможно. Майка й открай време приличаше на труп, гримиран и съживен с някаква богохулна или сензационна цел. Как ли би могла да я промени смъртта? Най-доброто, което може да направи Шугър, е да промени посоката на образа, извикан в съзнанието й — от вертикална на хоризонтална. Зачервените очи са отворени; ръката й е протегната с дланта нагоре, за да бъдат поставени в нея монети. „Елате, сър“, казва тя, готова да представи на поредния джентълмен момичето на неговите мечти.

— Софи — прошепва тя, защото междувременно е отишла до фонтанчето. — Софи, събуди се.

Детето, отпуснало глава на рамото си като парцалена кукла, веднага се стряска и се събужда, ококорило очи — уплашено, че е заспало без разрешение.

Но Шугър започва първа да се извинява:

— Съжалявам, Софи, заговорих се с тази дама.

Тя предполага, че вече наближава обяд. Най-добре е да побързат да се приберат, за да не би Уилям да се разгневи, задето е лишен от секретарката, любовницата или болногледачката си, или от тази комбинация от трите, която ще му бъде необходима днес.

— Хайде, детето ми, кажи ми докъде стигна с кралете на Англия?

Софи отваря уста да отговори, но внезапно очите й се разширяват от учудване.

— Ударил ли ви е някой, госпожице?

Шугър прокарва нервно ръка по лицето си.

— Н-не, Софи. Просто ми протече кръв от носа, това е всичко.

Софи е доста възбудена от това разкритие.

— И на мен ми се случи веднъж, госпожице! — казва тя с тон, който намеква, че събитието е било страховито, но вълнуващо.

— Така ли, мила? — Шугър се опитва да си припомни със замъгленото от собствените й тревоги съзнание кога може да се е случило това, за което говори Софи. — Кога?

— То беше преди — казва детето след кратък размисъл.

— Преди какво?

Софи приема ръката на гувернантката си, която се опитва да я изправи на крака; задната част на надиплената й черна рокля е влажна, измачкана, с полепнали по нея клечки, пръст и стръкчета трева.

— Преди татко да ви купи за мен, госпожице — казва Софи. Ръката на Шугър, която тя е протегнала, за да отупа полата на Софи от мръсотията, замръзва във въздуха.

Трийсет и едно

Тук има прекалено много хора! Сякаш са с милиони повече! И да можеха да застанат поне за миг на едно място! Господи, направи тъй, че да спрат да се блъскат и бутат поне за една минута, да застинат като в жива картина, та тя да може да премине!

Шугър се е сгушила на прага на аптеката „Ламплъф“ на Риджънт Стрийт и чака човешкото море да се раздели, но не се случва нищо подобно. Непрестанният, безмилостен шум на уличното движение, крясъците на уличните продавачи, бърборенето на минувачите, пръхтенето на конете, лаят на кучетата — всички тези звуци й бяха добре познати някога, но само няколко месеца отшелничество са били достатъчни, за да я превърнат в чужденка.