Аленото цвете и бялото

Уилям изглеждаше доста объркан. Започна да прехвърля демонстративно писмата, които бе отворил и прочел, но все още не можеше да им отговори лично поради превързаните си пръсти.

— Онзи човек, Бринсмийд, ми писа за амбрата. Очаква отговор от мен още днес, с третата поща.

— Какво ще спечелиш, ако веднага отговориш на настояванията му? — отвърна тя. — Той за какъв се мисли, Уилям? Кой от вас двамата е по-високопоставен? Нека почака няколко дни, за да осъзнае, че ти му правиш услуга, а не той на теб.

За щастие това подейства, и само след минути тя излезе от къщата, пребледняла от старание да не започне да куца, преди да се е добрала до омнибуса, където вече никой не би й обърнал внимание.

Болката като че ли е понамаляла; може пък „Подмладяващият крем“ на Ракъм, с който намаза обилно слабините си, наистина да помага. Това, което далеч не съумява да стори за женските лица (въпреки неумерените претенции на рекламата), кремът може би успява да постигне, въздействайки върху някои части на тялото, които не се споменават в прилично общество. Но тя трябва да се възстанови колкото е възможно по-бързо, в противен случай ще се наложи да откаже на Уилям, когато той поиска от нея други услуги, по-различни от писането на писма.

Шугър тръгва, накуцвайки, по Силвър Стрийт, и се моли наум никой да не я повика по име. Проститутките тук са по-грубовати от онези, които работят на Риджънт Стрийт, вехтошарки, които се нахвърлят на по-второстепенните мъже — на тези, които не могат да си позволят луксозната стока, предлагана на елегантната търговска улица. Те са по-ярко гримирани, лицата им са мъртвешки бели, а устните — кървавочервени, също като на вещиците от пантомимите, които плашат децата. Колко ли време е минало, откакто самата тя цапотеше лицето си така? Шугър си спомня съвсем ясно брашнения вкус на пудрата, помни как тя се разхвърчаваше навсякъде във въздуха при всяко бръкване с пухчето в кутията… но сега лицето й е чисто и измито, на пипане кожата й е гладка като добре обелен портокал. Ежедневните й занимания пред огледалото вече не включват извиване на миглите, поставяне на руж по бузите, оскубване на непокорни косъмчета от веждите, почистване на езика, и обелване на парченца суха кожа от устните. Напоследък тя просто хвърля сутрин поглед в огледалото, убеждава се, че изглежда уморена и изтормозена; подрежда косата си и се хваща на работа.

Ето го и дома на госпожа Кастауей. Шугър не тръгва право към него, а бави крачка, изчаквайки пътят да се разчисти. Само на няколко крачки от входа стои един човек, който многократно я е виждал да се прибира от „Камината“, съпроводена от клиент. Той продава нотни свитъци, и точно в момента изпълнява някакъв тромав танц, съпровождайки изпълнението си на акордеон, гримасничи като луд и тъпче с все сили по калдъръма.

— „Горила Кадрил“! — обявява той с хриплив глас, когато танцът приключва, и размахва лист със запис на музиката. (От мястото, на което е застанала Шугър, рисунката на предната страница наподобява удивително образа върху продуктите на „Ракъм“). Три млади контета аплодират и окуражават продавача да повтори изпълнението, но той свива рамене уклончиво — да не би да танцува за удоволствие?

— Познавате ли някоя дама, дет’ да свири на пиано, господа? — пита той със скимтящ глас. — Мойте песни са толкоз евтини, все едно без пари ги давам.

— Ето ти един шилинг — казва един от елегантно облечените господа и пъхва монетата в джоба на продавача с тънките си пръсти. — Задръж си мърлявите листчета — само потанцувай пак.

Продавачът се сгърчва над инструмента и отново започва да имитира горила, разкривил уста в угодническа усмивка. Шугър изчаква контетата да се насладят на изпълнението и когато те най-сетне се отдалечават наперено, в търсене на нови забавления, а продавачът хуква в обратната посока, за да изхарчи шилинга, Шугър най-сетне може спокойно да доближи някогашния си дом.

Когато се изкачва към входната врата, сърцето й е в гърлото. Тя посяга към старото желязно чукче, за да похлопа по условния код, който означава „Шугър е тук, сама“. Но познатият железен Цербер е изчезнал; дупките от винтовете са запълнени със стърготини и лакирани отгоре. Не се вижда и звънец, затова Шугър е принудена да почука с кокалчетата на присвитите си пръсти по лакираното дърво на вратата.

Чакането е ужасно, но стържещият звук на плъзгащото се резе й действа още по-зле. Тя свежда надолу очи, очаквайки да види на прага Кристофър, но когато вратата най-сетне се отваря, мястото, на което би трябвало да види розовото личице на момчето, се оказва заето от юрната част на черен мъжки панталон. Шугър плъзва бързо поглед нагоре, по елегантната жилетка и копринената вратовръзка, отваря уста, за да обясни присъствието си, но изведнъж млъква, осъзнала, че лицето на мъжа всъщност е женско. Наистина, косата е ниско подстригана и пригладена с помада, но е невъзможно Шугър да не познае това лице.

Амелия Крозиър (защото това е тя), се наслаждава на смущението на посетителката с хищна усмивка.