Аленото цвете и бялото

Когато се озовава на Оксфорд Стрийт, омнибусът за Бейзуотър тъкмо потегля. Дори да е склонна да предложи на минувачите странен спектакъл — жена в траур, която тича подир омнибус — болките не й позволяват да тича. Трябваше да купи глобуса; или поне можеше да не зяпа като глупачка пред разни витрини на вносители на пури и придворни шивачи. Каквото и да стори днес, ще бъде погрешно; като че ли е осъдена да взема неправилни решения. Какво успя да стори, след като излезе от дома на Ракъмови? Нищо — само купи лекарствата от „Ламплъф“, но за тях е късно, прекалено е късно. А пък докато отсъства от къщи, Уилям ще бъде обзет от подозрения, ще се вбеси, ще претърси стаята й, ще намери дневниците на Агнес… и о, Божичко! Ще намери романа! Да, в същия този момент Уилям вероятно седи на леглото й, стиснал яростно зъби, и чете ръкописа — сто страници, изписани със същия почерк, с който са написани тактичните писма до деловите му партньори; само че тук същата ръка описва отчаяните молби на обречени мъже към една отмъстителна проститутка на име Шугър, която си е наумила да им отреже топките.

„Ейми ми каза, че пишеш роман, скъпа.

На твое място не бих вярвала на всичко, което Ейми казва, мамо.

Знаеш, че на този свят няма нито един човек, който би го прочел, нали, слънчице?

Просто се забавлявам, мамо.

Чудесно. Едно момиче има нужда от забавления. Хайде, качвай се горе и измисли щастлив край за мен, искаш ли?“

Болката в пикочния й мехур става непоносима. Тя прекосява площада, защото доколкото си спомня, от другата му страна има обществена тоалетна; но когато стига дотам, установява, че става дума за мъжки писоар. Хвърля поглед назад към Оксфорд стрийт и вижда как друг омнибус се изнизва под носа й. „Подмладяващият крем“ се е разлигавил между краката й, кожата пулсира болезнено, като че ли са я насилили цяла група мъже, които не искат да спрат, не искат да си тръгнат и не искат да платят. „О, я стига си хленчила!“ изсъсква гласът на госпожа Кастауей. „Нямаш представа какво е истинско страдание“.

Шугър стои насред улицата, хлипа, подсмърча и се тресе от плач. Стотиците минувачи я заобикалят и й хвърлят погледи, изпълнени със съжаление, но и с неодобрение. Израженията им говорят, че е подбрала извънредно неподходящо място, за да прави сцени; наблизо е църквата „Ол Соулс“, а би могла да намери поне някоя градина или дори пусто гробище, ако си беше направила труда да повърви още половин миля.

Накрая някакъв мъж я заговаря — необикновено дебел, подобен на клоун, с подпухнал нос и рошава бяла коса. Веждите му също са ужасяващо дебели и приличат на смачкани мишки. Човекът пристъпва плахо към нея, кършейки ръце.

— Хайде, хайде — казва той. — Положението не може да е чак толкова лошо, нали?

Реакцията на Шугър се изразява в безпомощен кикот през сълзи и сополи, който постепенно, въпреки опитите й да се въздържи, преминава в истеричен смях.

— Браво на момичето — старецът примижава добродушно. — Това исках да чуя.

И той потъва в тълпата, кимайки доволно на себе си.

Собственикът на парфюмериите „Ракъм“, още замаян от следобедния сън, стои в приемната на собствения си дом, взира се в пианото и се пита дали някой някога ще свири отново на него. Повдига капака и гали меланхолично клавишите със здравата си ръка — докосва същата повърхност от слонова кост, която за последен път е била докосвана от ръката на Агнес. Това създава някакво усещане за близост. Но неговото докосване е много грубо — един от пръстите му успява да събуди скритото чукче. Отеква самотен звук и Уилям отстъпва смутено, надявайки се, че някой от прислугата няма да се появи, за да провери каква е причината.

Той отива към прозореца, дръпва шнура и разтваря докрай завесите. Навън вали — колко потискащо. Шугър е там някъде, и нищо чудно да е забравила да си вземе чадър. По-добре щеше да е да си беше останала вкъщи и да му беше помогнала с кореспонденцията; пристигна втората поща, а с нея и неоспоримо доказателство, че Хенри Колдър Ракъм така и не е изплатил на „Уулуърт“ дължимите 500 лири стерлинги, което поставя Уилям в единия от ъглите на страшно притеснителен триъгълник.

В мислите му се мярва образът на голата жена в моргата. С други думи, на Агнес. Той искрено се надява, че тя вече почива в мир. Дъждът се усилва, плющи по прозорците, преминава в градушка, плиска, кискайки се, по френските прозорци, въздиша в тревите.

Той се опитва несръчно да си запали пура. Счупените му пръсти заздравяват бавно; единият от тях е зараснал накриво, но това е нещо, което биха забелязали само те двамата с Шугър.