Аленото цвете и бялото

— Струва ми се — заявява тя, — че сте сбъркали адреса.

При всяка произнесена от нея дума от устните и ноздрите й излиза на спирали цигарен дим.

— Не… не… аз… — Шугър не знае как да продължи. — Исках да попитам какво е станало с малкото момче, което отваряше вратата тук.

Госпожица Крозиър повдига едната си тъмна, старателно оскубана вежда.

— Тук не идват малки момчета — отбелязва тя. — Само големи.

Някъде отвътре — вероятно от приемната — долита гласът на Дженифър Пиърс.

— Малки момчета ли иска? Дай му адреса на госпожа Талбът!

Госпожица Крозиър обръща грубо и невъзмутимо гръб на Шугър. Ниско подстриганите косъмчета на тила й приличат на мазен патешки пух.

— Не е мъж, скъпа! — подвиква тя. — Дошла е някаква дама, облечена в черно.

— О, надявам се да не е Дружеството за спасение — възкликва измъчено госпожица Пиърс отвътре и допълва с ироничен тон. — Моля ви, пощадете ни.

След като преценява, че двете поклоннички на Сафо ще продължат играта, докогато им е забавно, Шугър решава да се представи, колкото и да не й се ще да загуби ореола на добродетелността, която й бе приписана без миг колебание.

— Казвам се Шугър — казва тя високо, за да привлече вниманието на госпожица Крозиър. — Някога живеех тук. Май…

— Ама наистина е Шугър! — лицето на Амелия светва от напълно женско оживление. — Никога не бих предположила! Когато те видях за последен път, изглеждаше съвсем различно!

— Ти също — парира Шугър с измъчена усмивка.

— А, да — госпожица Крозиър плъзва ухилено ръце по елегантния си костюм. — В крайна сметка дрехата прави човека — бил той мъж или жена, нали? Но влез, скъпа, заповядай. Някой питаше за теб само преди няколко дни. Нали виждаш, радваш се на трайна слава!

Шугър пристъпва вдървено през прага и бива въведена в приемната на госпожа Кастауей, или по-скоро в приемната, която някога беше на госпожа Кастауей.

Дженифър Пиърс е променила изцяло помещението и от гротескно претрупаното обиталище на една старица то се е превърнало в образец на модна въздържаност. Стилната ненатрапчивост на обзавеждането го прави достойно да бъде представено в някое от скъпите дамски списания, издавани отвъд Ламанша.

— Добре дошла, добре дошла!

Сега, когато го няма писалището на госпожа Кастауей и образите на Мария Магдалена са изчезнали от стените, наскоро облепени с бледорозови тапети, стаята изглежда много по-просторна. По стените няма картини, а само две ветрила от оризова хартия, изрисувани с ориенталски мотиви. Някакво бодливо стайно растение заема почетно място до дивана, на който се е излегнала Дженифър Пиърс. Вероятно държат парите в елегантното мъничко шкафче от бледозлатисто дърво с оттенък на пчелен мед — защото наоколо не се вижда нищо друго, в което биха могли да ги слагат. Недопушената цигара на Амелия Крозиър е поставена върху сребърен пепелник на висока стойка. От нея се вие тънка струйка дим, която потрепва при захлопването на вратата.

— Седни, скъпа — пропява Дженифър Пиърс и смъква крака от дивана. Движението й е съпроводено от шумолене на копринени фусти. Тя оглежда Шугър от глава до пети и потупва дивана до себе си. — Виждаш ли, затоплила съм ти мястото.

— Няма да сядам, благодаря — казва Шугър. Непоносима е дори мисълта за грубите шеги, които ще последват, ако си признае, че не може да сяда.

— За да огледаш промените, които сме направили, а? — отвръща Дженифър Пиърс и отново се отпуска назад.

За Шугър е очевидно, че от звезда на заведението Дженифър се е издигнала до негова съдържателка. Всичко в нея намеква за новото й положение — като започнем със сложния тоалет, който не би могъл да бъде свален за по-малко от час, и свършим с лениво-презрителното й изражение. Но може би най-показателни за промяната са ръцете й — те са така отрупани с огромни пръстени, че сигурно бодат на пипане. Пенисът може да е описван в литературата като меч и жезъл, но една шепа бодливи бижута биха накарали мъжката гордост незабавно да се свие ужасено.

— Мога ли да поговоря с Ейми? — пита Шугър.

Мис Пиърс сплита пръсти с леко изтракване на пръстени.

— За съжаление и тя, както госпожа Кастауей, вече не е при нас. — Забелязала ужасеното изражение на Шугър, тя се усмихва и без да бърза, поправя недоразумението. — О, не, скъпа, като казах, че не е сред нас, не го казах в смисъла, който влагам в думите, когато говоря за госпожа Кастауей. Искам да кажа, че отиде на по-добро място.

Амелия се изхилва с ужасен смях, подобен на цвилене.

— Както и да го кажеш, Джен, все на смърт прилича.

Дженифър се нацупва в нежен упрек към приятелката си, и продължава:

— Ейми реши, че нашето заведение е станало прекалено… специализирано за нейните таланти. Затова реши да представя талантите си другаде. Но съм забравила името на заведението… — тя въздъхва. — Напоследък са се нароили толкова много, че човек наистина не може да ги следи всичките.

Внезапно изражението й се променя, чертите й се изострят и тя се привежда напред сред шепота на безбройните си фусти.