Аленото цвете и бялото

— Изискванията на Агнес са усложнявали живота ти — подема тя съчувствено, — в продължение на толкова години, че сега ти е трудно да промениш нещата, съзнавам. А Софи наистина изпитва дълбока благодарност при всяка твоя проява на интерес към нея — и аз също. Чудя се само дали няма да бъде възможно ти… ние… да бъдем по-често заедно. Като… като семейство — така да се каже.

Тя преглъща с усилие, уплашена, че е прекалила. Но нали тъкмо той пожела тримата да се снимат заедно? За какво друго би могъл да намеква този жест?

— П-п-правя всичко по силите си — напомня й той, — за да може в т-т-този нещастен дом всичко да върви нормално.

Самосъжалението му я предизвиква да му отвърне остро, но тя устоява; ето, вече е стиснал юмруци, кокалчетата му са побелели, лицето му пребледнява — тя трябваше да действа по-предпазливо, сега съвместното им бъдеще ще се разбие на късчета като чаша, запратена в стената. Боже, помогни й да намери подходящите думи и тя никога няма да моли за нищо друго! Тя скача от стола си сред шумолене на фусти и коленичи до него, поставяйки нежно длан върху ръката му.

— О, Уилям, моля те, не наричай дома си нещастен. Ти постигна нещо забележително през тази година, нещо великолепно — сърцето й се блъска в гърдите, тя плъзва ръка около шията му — слава Богу, той не я отблъсва и не избухва. — Разбира се, това, което се случи с Агнес, беше истинска трагедия — продължава тя, галейки го по рамото, — но в известен смисъл то бе и милостиво избавление, нали? Всички тези тревоги и… и скандалите през изминалите години… сега вече си свободен от всичко това — той се успокоява; поставя на талията й първо едната си ръка, а после и другата. Размина й се на косъм! — Освен това годината беше прекрасна за „Ракъм“ — не спира Шугър. — Половината от проблемите ни са свързани с разрастването, не забравяй това. Освен това домът ни е щастлив, наистина е така. Всички прислужници се държат много дружелюбно, Уилям и мога да те уверя, че по това, което чувам, те са много доволни от работата си и те уважават дълбоко…

Той вдига поглед към лицето й — объркан, натъжен, нуждаещ се от помощ — като куче, изоставено от господаря си. Тя го целува по устата, гали вътрешната част на бедрата му, плъзва кокалестата си китка по меката издутина на гениталиите.

— Помниш ли какво ти казах първия път, когато се видяхме, скъпи — шепне тя. — Готова съм да направя всичко, което поискаш от мен. Всичко.

Уилям възпира нежно ръката, с която тя се опитва да повдигне фустите си.

— Късно е — казва той с въздишка. — Отдавна трябваше да сме в леглото.

Тя взема ръката му и я пъхва под меките, топли пластове памучен плат към голата си плът.

— Точно това имам предвид.

Достатъчно е да го накара да пъхне ръка между краката й и е неин. Нищо не го възбужда така, както влагата на женското желание.

— Не, говоря сериозно — отвръща Уилям. — Погледни колко е часът.

Тя покорно извръща глава към часовника, а докато гледа в другата посока, той се измъква от прегръдките й. Единайсет и половина. По това време в дома на госпожа Кастауей работата беше в разгара си. Дори когато Шугър живееше на Прайъри Клоуз, Уилям нерядко я посещаваше към полунощ и донасяше шум и оживление в тихото й жилище, когато връхлиташе забързан от улицата, мокър от дъжда, с глас, предрезгавял от желание. Тогава двамата бяха в такава пълна хармония, че тя бе в състояние да прецени още по първата му прегръдка кой отвор на тялото й ще предпочете.

— Господи, колко съм уморен — изпъшква той, а стенният часовник отмерва половината на часа. — Край на писмата, моля. Ще продължим утре, нали?

Шугър го целува по челото.

— Както кажеш, Уилям — отвръща тя.

На следващата сутрин Шугър се заема както обикновено със Софи. Помага й да се облече, закусва с нея, а после я отвежда в учебната стая, където Софи сяда зад писалището. Само минути след като започват с урока, на Шугър й призлява и тя е принудена да излезе пред вратата, където се опитва да вдишва дълбоко въздуха, станал внезапно задушен и просмукан с нетърпима миризма на прекалено сладка овесена каша и хлор. Тя спира в коридора. Толкова й е зле, че се бои да не би да повърне, преди да стигне до стаята си, но тогава въздухът около нея като че ли се променя и гаденето изчезва.

Тя стои на стълбищната площадка. В къщата цари пълна тишина — само стените и таванът продължават бавно да се въртят. Зрителна измама. Тази сутрин е мрачно и следите от кръвта на Агнес не се виждат. Колко ли стъпала има това стълбище? Много, прекалено много. Фоайето е някъде долу — далече, много далече. Шугър стои неподвижно, притиснала две ръце към заобления си корем. Налага си да ги отпусне. Къщата диша полека — вдишва и издишва. Тя иска да помогне на Шугър; знае в каква каша се е забъркала, знае и какво е най-добре за нея. Тя пристъпва напред, но забелязва, че отново прикрива с ръце корема си. Тогава ги разперва широко, като криле, а кръвта пулсира така ожесточено в главата й, че и газените лампи започват да пулсират в същия ритъм. Шугър затваря очи и се оставя да падне напред.