Аленото цвете и бялото

— Господин Ракъм! Господин Ракъм! — Бум, бум, бум — някой блъска по вратата на кабинета. — Господин Ракъм! Господин Ракъм!

Бум, бум, бум!

Уилям изскача иззад писалището и отваря вратата толкова рязко, че свитата в юмрук ръка на Лети едва не попада върху неговите бързо повдигащи се гърди.

— О, господин Ракъм! — възкликва тя уплашено. — Госпожица Шугър е паднала по стълбите!

Той я блъсва, за да му направи място, изтичва по коридора и поглежда надолу, погледът му се плъзва по дългата извивка на покритото с килим стълбище. Тялото на Шугър е проснато долу, много далече — вижда се някаква бъркотия от черни поли, бяло бельо, разпилени червеникави коси и разперени крайници. Тя лежи неподвижно като кукла.

Поставил ръка на перилото, за да не го сполети същата злополука, Уилям хуква надолу, прескачайки по две-три стъпала.

Малко по-късно едно леко тупване по бузата изтръгва Шугър от дълбините на безсъзнанието. Тя лежи в собственото си легло, над нея се е надвесил Уилям. Последното, което помни, е как летеше във въздуха, зашеметена от ужас.

— Как се озовах тук?

Лицето на Уилям е мрачно, но не и гневно. Струва й се дори, че забелязва по него следи от нежна загриженост — а може би просто е измъчен от положеното усилие.

— Двамата с Роуз те донесохме — отвръща той.

Шугър се озърта, за да види Роуз, но в стаята няма никой, тя е сама със своя… любовник, работодател… или какъвто й е сега Уилям.

— Залитнах — казва тя за оправдание.

— На този дом му върви на злополуки, няма спор — казва той с горчиво шеговит тон.

Шугър опитва да се повдигне на лакти, но пада безпомощно назад, пронизана от жестока болка в ребрата. Привежда глава напред, така че брадичката й опира в гръдната кост, и забелязва две неща — първо че косата й се е измъкнала от фуркетите и е разпиляна около лицето й, и че полите й са вдигнати така, че се вижда бельото й.

— Прислужниците — казва тя притеснено. — Да не би да са ме видели така раздърпана?

Уилям се засмива неволно.

— Наистина си склонна да се безпокоиш за много странни неща, Шугър.

Тя също се разсмива, а очите й се насълзяват. Такова облекчение е да го чуе да произнася името й! Опитва се да си го представи как я е носел на ръце до стаята й — но после си припомня, че не я е носил сам и че качването вероятно е било трудно, лишено от всякакъв романтичен ореол.

— Уилям, толкова съжалявам, аз… аз… загубих…

— Доктор Кърлоу ще пристигне всеки момент.

При мисълта, че тук всеки миг може да се появи доктор Кърлоу, когото познава единствено от дневниците на Агнес, Шугър изтръпва. Представя си го как се плъзга по улиците със свръхестествена бързина, очите му горят, сякаш зад тях има запалени свещи, дългите, хищни нокти на ръцете му са скрити в ръкавиците, а в черната му чанта гъмжат и се гърчат червеи. След като госпожа Ракъм, желаната жертва, му беше отнета, той ще трябва да се задоволи с Шугър, която да измъчва вместо нея.

— Н-наистина ли е нужно? — казва тя. — Виж — нищо ми няма.

Тя повдига леко ръце и крака и ги раздвижва, задъхана от болка. В отговор Уилям й хвърля поглед, изпълнен със съжаление и отвращение, като че ли Шугър е някаква огромна хлебарка, или пък внезапно се е побъркала.

— Не мърдай от леглото — казва той, а в гласа му прозвънтява стомана.

Шугър лежи и чака. Диша съвсем леко, за да не предизвиква болката. Какво ли е успяла да си причини в онзи пристъп на лудост? Десният глезен я боли и й е трудно да го движи; усеща пулса си в него; изпитва чувството, че целият й гръден кош е натрошен — сякаш нацепените бели кости се забиват в меката червена плът на вътрешните й органи. И защо й беше всичко това? Познава ли поне една жена, която да е помятала след падане по стълби? Още една измислица, врели-некипели, които си разказват проститутките… Хариет Пейли наистина пометна, когато я пребиха, но това беше нещо съвсем различно; не съществува вероятност Уилям да започне да я бие с юмруци и да я рита в корема, нали? (Макар понякога да добива такова изражение, че Шугър се пита дали не замисля нещо подобно…)

На вратата се чука, дръжката се завърта и в стаята влиза някакъв висок мъж.

— Госпожица Шугър, нали? — пита той с делови, но любезен тон. — Аз съм доктор Кърлоу — ако позволите…

Притиснал чантата към гърдите си като дипломат, който се кани да поднесе официален подарък, той пристъпва към нея. Протритите му кожени обувки надали крият разцепени копита, очите му не греят със сатанински блясък, брадата му е прошарена. Той съвсем не прилича на дявол, но затова пък й напомня много на Емелин Фокс — но длъгнестото лице изглежда много по-добре на него, отколкото в женския си вариант.

— Спомняте ли си — пита той внимателно, докато се отпуска на колене край леглото й, — на какво разстояние паднахте и коя част от тялото ви понесе удара?

— Не, не си спомням — отвръща тя и си спомня зловещата, безкрайно дълга секунда, през която духът й се бе отделил от тялото и се рееше във въздуха, а безжизненото чучело от плът и плат се търкаляше надолу по стълбите. — Случи се толкова неочаквано…