Аленото цвете и бялото

Уилям изписва името си и се смръщва. Подписът изглежда фалшив — детински опит да се наподоби някогашния му почерк, по-лош от най-слабата фалшификация на Шугър. Какво от това? Когато пое управлението на парфюмериите „Ракъм“, подписът му се промени в сравнение с начина, по който се подписваше преди това, а ученическият му подпис по нищо не напомня на подписа, който постави под брачното си свидетелство. Животът си върви. Промяната, както казва премиер-министърът, е нещо постоянно41.

Той запечатва писмото и е обзет от желание да го изпрати незабавно, да отиде бързо до Портобело Роуд и да го пусне в най-близката пощенска кутия, преди Шугър да се е появила в стаята и да го е видяла. При това свежият въздух ще му се отрази добре. От вчерашната суматоха насам се чувства неспокоен, търси си повод да се измъкне от потискащата атмосфера на къщата, да повърви сред хора, да възвърне жизнеността на походката си. Да излезе ли или не?

Уилям отлага още известно време и задоволството, че е насолил Панкий, се изпарява като аромат на тубероза от носна кърпичка. Той потъва в размисъл, припомняйки си дългия, труден път, който е извървял от деня, когато пое в ръцете си юздите на „Ракъм“. Призракът на Уилям Ракъм — писател и литературен критик — се връща, за да го преследва; пронизва го болка при мисълта за човека, който така и не се появи на бял свят, човекът, от чието перо щяха да се боят и да му се възхищават, човекът, който щеше да пали пурата си с писмата на досадните си опоненти. Онзи човек щеше да има съвършено оформени пръсти, дълга златиста коса, сияйно красива жена и носът му щеше да надушва безпогрешно голямото изкуство и литературата на бъдещето, а не некачествената жасминова есенция. На негово място е той — заекващ вдовец, запъхтян от усилията, с които изписва собственото си име под писма, отправени към търговци, които ненавижда. Къде са връзките, които някога му доставяха удоволствие — със семейството, с приятелите и съмишлениците? Всички те са променени до неузнаваемост. А може би и непоправимо? Ако не се постарае да поправи нещата сега, докато все още има тази възможност, едно някогашно приятелство може да се изроди в отчуждение и дори във враждебност.

Затова Уилям преглъща гордостта си, излиза от къщи и нарежда на Чийзмън да го отведе в града — право до Торингтън Мюз в Блуумзбъри, с надеждата, че ще открие господин Филип Бодли у дома.

Пет часа по-късно Уилям Ракъм вече е щастлив човек. Да, за първи път, откакто загина Агнес, а дори — да, защо да не си го признае? — и отпреди това, той е наистина щастлив. През изминалите пет часа той се откъсна от бездната на отчаянието и се добра до брега на задоволството.

Сега, малко след залез-слънце, той крачи по една тясна уличка в Сохо, леко пийнал, обсаждан отвсякъде от амбулантни търговци, улични хлапета и проститутки — всички те му предлагат мърлявата си стока, която не струва и два пенса. Захилените им беззъби усти и облечените в дрипи ръце, които размахват, би трябвало да го изпълват с безпокойство, като се има предвид, че съвсем наскоро бе пребит едва ли не до смърт от подобни грубияни в тъмните улички на Фроум. Но не, Уилям не се бои, че може да бъде нападнат — той е безстрашен, защото го съпровождат приятели. Да, не само Бодли, но и Ашуел! Наистина нищо, нищо на този свят не може да се сравнява с близостта между мъже, които се познават от детинство!

— Ще основем собствено издателство, Бил — казва Ашуел и обръща любопитно глава подир един уличен продавач, който си е нахлупил дванайсет шапки, и върти още две с пръстите на ръцете си.

Бодли замахва шеговито с бастуна си към една от проститутките, които им махат, застанали пред входовете. Едно малко момче, полузаспало край количка, пълна с евтини кани и тенджери, които трябва да продаде, се свива уплашено, защото бастунът минава близо до сополивия му нос.

— Не можахме да убедим никой да издаде новата ни книга — пояснява Бодли.

— … „Изкуството във възприятията на работника“…

— … затова решихме да си я издадем сами и толкова.

— „Изкуството във…“? Да я издавате сами? Но защо…? — пита Уилям и поклаща объркано и развеселено глава. — Ако съдя по заглавието, книгата няма да бъде толкова… предизвикателна, колкото предишните…

— Нищо подобно! — заявява възторжено Ашуел.

— Идеята ни е гениално проста! — продължава Бодли. — Насъбрахме всевъзможни представители на работещата класа — коминочистачи, търговци на риба, кухненски прислужнички, продавачи на пури и кибрит, и така нататък, и се заехме да им четем „Академичните бележки“ на Ръскин…

— Показвахме им гравюри по живописни картини…

— … и ги питахме за мнението им! — Бодли разкривява лице в гримаса, която демонстрира ограничен интелект и се преструва, че държи в ръце гравюра и я разглежда. — „Как й беше на тая името? Фродита?“

— Дамата е гъркиня, сър — пояснява с ироничен тон Ашуел, поемайки ролята на нормалния човек, за да партнира на Бодли, вживял се в ролята на шута. — Богиня.

— Бре, гъркиня значи? Че къде са й тогаз мустаците?