Аленото цвете и бялото

Двамата продължават да работят до малките часове на нощта. Поръчката на Ракъм е много по-сложна от обичайните им задачи — да залепват момчешко лице към тялото на някакъв войник, за да създадат за опечалените родители почти автентичен образ на войнската слава на починалия им син. Това, което иска от тях Ракъм, предполага съчетаване на две практически несъчетаеми неща — лице от снимка, направена на ярка слънчева светлина, при това от любител, който силно надценява способностите си, трябва да бъде преснето, увеличено няколко пъти и залепено на раменете на снимка на жена, правена в ателие, при това от професионалисти.

В три часа достигат до най-добрия възможен резултат от наличните материали. На Ракъм ще му се наложи да се задоволи с това, ако пък не му хареса, ще плати обикновените снимки, които направиха на него и на дъщеря му, и няма да приеме неумелия монтаж.

Фотографите си лягат в една малка стаичка до ателието; вече е прекалено късно да търсят файтон, който да ги откара до къщата им в Кларкънуел. На една тел в тъмната стаичка висят плодовете на днешния им труд — хубава снимка на Уилям Ракъм, вперил романтично поглед във вечния планински пейзаж; хубава снимка на Уилям Ракъм, потънал в четене насред библиотеката, хубава снимка на замечтаната Софи Ракъм в детската стая, както и една извънредно странна снимка на цялото семейство Ракъм — главата на Агнес е трансплантирана, взета от едно далечно лято. Лицето й е неестествено светло — като на онези тайнствени фигури, които според спиритистите са истински духове, запечатани в желатиновата емулсия на филма, макар да не са били видими с просто око.

Трийсет и две

Софи Ракъм е стъпила на едно столче до прозореца и върти полека дупето си, за да провери дали столчето се клати. Наистина се клати, но съвсем малко. Тя мести внимателно крака, защото не може да ги види от широките си поли, докато успява да постигне равновесие.

„Аз ще стана по-висока от мама“, мисли тя, но не предизвикателно, нито амбицирано, а просто защото е преценила, че тялото й е по-различно от тялото на майка й, и няма никакви изгледи да остане миниатюрно. Все едно, че е получила парченце от кейка, който Алиса изяжда в Страната на чудесата, но вместо да израсне незабавно до тавана, расте по мъничко през всяка секунда от живота си — растеж, който няма да спре, докато тя не стане много висока, колкото госпожица Шугър или баща си.

Скоро Софи няма да има нужда от това столче, за да гледа света навън. Скоро госпожица Шугър — или някой друг, който и да е той — трябва да й осигури нови обувки, ново бельо, всякакви нови неща, защото Софи е пораснала толкова много, че повечето дрехи не й стават. Може би отново ще я заведат в града, в някой от онези магазини, в които се продава само една стока — но те явно успяват да продадат всеки ден по нещо, защото хората, които заливат улиците, наистина са безкрайно много.

Софи вдига далекогледа, свивайки пръсти около набраздената повърхност на тръбата, разтяга го докрай — в пълната му дължина от четиринайсет инча, и започва да оглежда Чепстоу. Минувачите са малко на брой, навън не се случва нищо особено. Не е като в града.

Зад нея дръжката на вратата скръцва. Възможно ли е госпожица Шугър вече да се връща, въпреки че току-що тръгна да помага на татко с писмата? Софи не може да се обърне прекалено бързо, защото рискува да падне от столчето; за себе си е решила, че ако далекогледът се счупи, я чакат седемстотин седемдесет и седем години лош късмет.

— Здравей, Софи — разнася се плътен мъжки глас зад гърба й.

Учудената Софи вижда баща си, застанал на прага. Последният път, когато той влезе тук, Биатрис беше още нейна бавачка, а мама беше на море. Тя се пита дати един реверанс ще му направи добро впечатление, но клатушкането на столчето под краката й я кара да се откаже.

— Здравей, татко.

Той затваря вратата зад себе си, прекосява стаята и я изчаква да слезе на земята. Нищо подобно не се е случвало досега. Застанала в сянката му, тя примигва и вдига поглед към брадатото му лице — едновременно смръщено и усмихнато.

— Донесъл съм ти нещо — казва той и крие ръце зад гърба си.

Радостното вълнение на Софи е примесено с известен страх; не може да не се пита дали баща й няма да й съобщи, че ще я изпрати в дом за лоши момичета, както я заплашваше бавачката.

— Ето, заповядай — той й подава една рамка с размерите на голяма книга. Под стъклото се вижда снимката, направена от човека, който твърдеше, че може да сложи слон на носа си. Запечатаната от него на хартия Софи Ракъм е благородна и безцветна, цялата в сиво и черно, като статуя, но пък изглежда ужасно изискана и много голяма. Фалшивият фон се е превърнал в истинска стая, а очите на младата дама са красиви и почти като живи, в дълбочините им проблясват мънички светлинки. Каква красива снимка! Ако беше оцветена, би било направо като картина.

— Благодаря ти, татко — казва Софи.