Аленото цвете и бялото

Ракъм неволно се заглежда в указаната посока и Тоуви се възползва незабавно от мига.

След това Уилям трябва да застане пред библиотеката, с разтворен екземпляр на „Основи на оптиката“ в ръце.

— Ах, да, тъкмо тази прословута глава — отбелязва Скоулфийлд, поднасяйки текста малко по-близо до лицето на клиента. — Кой би си помислил, че такава суха научна книга може да съдържа толкова пикантни разкрития!

Безизразното лице на Уилям тутакси се оживява и той наистина започва да чете; Тоуви веднага пристъпва към действие.

— О, това беше просто шега! — възкликва привидно разкаяно Скоулфийлд. Колкото по-дълго клиентът е в негова власт, толкова по-ексцентрично става поведението му, като че ли пийва тайничко от някоя плоска бутилка, скрита в джоба му, или вдишва по малко райски газ.

Шугър и Софи седят встрани и чакат да им дойде редът. Шугър се пита дали към това ателие няма и някакво друго помещение — тайна стаичка, където се правят порнографски снимки. Дали в края на деня, когато Тоуви и Скоулфийлд останат сами, те проявяват само образи на почтени дами и господа, или вадят и снимки на голи проститутки от смрадливите течности в тъмната стаичка, и ги окачат да съхнат? Какво по-артистично в крайна сметка от комплект снимки с размерите на карти за игра, които се продават в кутии с надпис: „Само за артистични личности“?

— А сега очарователното малко момиченце — заявява Скоулфийлд и с почти танцови движения разчиства набързо реквизита пред фалшивата детска стая, докато там остават само играчките. След кратко колебание той маха и локомотива; размисля още малко, решава, че господин Ракъм не е от бащите, които биха изпаднали във възторг при вида на дъщеря си, яхнала дървено конче, и маха и кончето. Отвежда Софи до една масичка с вретеновидни крака и й показва каква поза да заеме до нея; отстъпва ловко назад, оглежда сцената и отново пристъпва напред с подскок, за да махне една излишна табуретка.

— А сега ще повикам един слон да скочи от небето — заявява той и вдига нагоре ръце, — и ще го закрепя на върха на носа си!

Софи не вдига брадичка нагоре и дори не отваря по-широко очи; единственото, което й идва на ум, е сцената от „Алиса в страната на чудесата“, когато Алиса казва: „Тук всички сме луди“. Дали пък Лондон не е пълен с луди фотографи и с носачи на реклами, които приличат на карти за игра, също като придворните на Кралицата на сърцата?

— Слоновете не дойдоха — казва с тържествен тон Скоулфийлд, защото Тоуви още не е снимал, — затова смятам от отчаяние да си откъсна главата.

Единственият резултат на това заплашително обещание, съпроводено с жест, който подсказва, че изпълнението му е непосредствено, е че Софи се смръщва.

— Господинът би искал да повдигнеш малко брадичка, Софи, и да държиш очите си отворени, без да мигаш — обажда се тихо Шугър.

Софи изпълнява нареждането, Тоуви получава желания ефект и веднага го заснема.

За груповата снимка Уилям, Шугър и Софи позират пред имитацията на съвършена дневна — господин Ракъм е застанал в центъра, госпожица Ракъм стои пред него, но малко вляво, така че главата й достига до верижката на часовника, която се подава от джобчето на жилетката му; неназованата дама седи на елегантен стол вдясно. Тримата образуват нещо като пирамида, чийто връх е главата на господин Ракъм, а полите на госпожица Ракъм и дамата представляват основата.

— Идеално, идеално — отбелязва Скоулфийлд.

Шугър седи напълно неподвижно, сключила скромно ръце в скута си, с изправен гръб, и се взира, без да мига, във вдигнатия показалец на Скоулфийлд. Качулатото същество — хибрид между Тоуви и неговата машина — е отворило окото си; точно в този момент невидими химикали реагират на силния приток на светлина, запечатвайки все по-дълбоко образите на трите внимателно подредени човешки същества. Тя чувства едва доловимото дишане на Уилям над главата си. Все още не й е казал защо правят всичко това; беше очаквала да й обясни доста по-рано. Дали да се осмели да го попита, или това е тема, която би предизвикала поредното му избухване? Колко странно — тъкмо този случай, който би трябвало да я изпълва с надежди за общото им бъдеще, тъкмо поръчването на този семеен портрет, в който тя заема мястото, принадлежащо по право на съпругата, буди в нея лоши предчувствия.

За какво му е притрябвал този портрет? Не може да го постави в рамка в приемната — какво смята да прави с него тогава? Да го съзерцава, когато остане сам? Да й го подари? Какво, в името Божие, прави тя тук, и защо се чувства по-зле отколкото навремето, когато трябваше да заема гола всевъзможни унизителни пози „само за артистични личности“?

— Струва ми се, че сме готови — отбелязва Скоулфийлд. — Нали, господин Тоуви?

Партньорът му отговаря с изръмжаване.

Часове по-късно, отново в Нотинг Хил, когато нощта се е спуснала отдавна и вълненията са утихнали, всички членове на домакинството се оттеглят да спят — всеки в своето легло. Светлините в къщата са угасени, дори лампата в кабинета на Уилям.