Аленото цвете и бялото

Уилям леко похърква, отпуснал глава на възглавницата. Той вече сънува и вижда в съня си как най-голямата фабрика на „Пеърс“ е погълната от пламъци и наблюдава безнадеждните опити на пожарникарите да я спасят. В съня си той чувства ясно странната миризма на горящ сапун — миризма, която никога не е долавял наяве, и която ще забрави, когато се събуди, макар насън да я разпознава незабавно.

Дъщеря му също спи дълбоко, изтощена от много приключения и от упреците на госпожица Шугър, защото беше много невъздържана, а след вечеря дори повърна не само говеждия бульон, но и сладкиша и какаото, които й бяха сервирани в сладкарница „Локхарт“. Странно място е светът — никога не си е представяла, че е толкова голям и че в него има толкова много хора, а при това е пълен с всякакви явления, които явно са неразбираеми и за гувернантката й, но пък баща й каза, че е добро момиче, освен това тя вече знае, че Бискайският залив е в Испания и ще може да му отговори, ако отново й зададе този въпрос. Утре я очаква нов ден, когато тя ще си научи уроците толкова добре, че госпожица Шугър няма изобщо да се сърди.

Шугър е будна, стиска с две ръце нощното гърне и повръща отвратителната смес от бирена мая и див джоджен. Но дори посред най-ужасните спазми, когато устата и ноздрите й горят от отровата, физическото й страдание изобщо не може да се сравнява с болката от думите, с които Уилям днес я отпрати от кабинета: „Занимавай се със собствената си работа! Ако това те засягаше по някакъв начин, щях досега да съм ти го съобщил! За каква се имаш всъщност?“

Тя допълзява до леглото, притиснала ръце към корема си. Не смее дори да изскимти от страх, че звукът ще проникне отвъд стените на стаята й. Мускулите на корема я болят от конвулсивното свиване — не е възможно вътре да е останало нещо — освен…

За първи път, откакто е забременяла, Шугър си представя бебето като… бебе. Досега тя съзнателно избягваше да го вижда по този начин в представите си. То започна съществуванието си като безлика тревога, с липсата на менструация; после се превърна в червей, гризящ цветна пъпка, в паразит, който тя се надяваше тялото й да изхвърли. Дори когато то отказваше да излезе, вкопчено в нея, тя не си го представяше като живо същество, което се бори за живота си; то си оставаше някакъв тайнствен предмет — неподвижен, но нарастващ; буца плът в утробата й, която се увеличаваше по неразбираем начин. Но сега, в полунощната самота; легнала в леглото си, притиснала ръце към корема си, тя изведнъж осъзнава, че ръцете й лежат върху нещо живо — че в нея расте човешко същество.

Как ли изглежда това бебе? Дали има лице? Да, разбира се, сигурно има лице. Дали е момче или момиче? Има ли някаква представа колко майчински се отнасяше Шугър с него досега? Дали е сгърчено от страх, дали кожата му е обгорена от цинков сулфат и боракс, дали устата му не се разтваря в отчаяно желание да се добере до чиста храна сред отровите, които се въртят във вътрешностите на Шугър? Дали ненавижда деня на раждането си, макар този ден да е предстоящ?

Шугър отделя длани от корема си и ги полага върху трескавото си чело. Не трябва да допуска такива мисли. На това бебе — на това същество — на този къс месо не бива да му се позволява да живее. Собственият й живот е в опасност — ако Уилям открие, че тя е бременна, това ще бъде краят, краят на всичко. „Вие няма да се върнете на улицата, нали, госпожице Шугър?“ Така беше попитала госпожа Фокс. А Шугър й отвърна „По-скоро бих умряла“.

Шугър се завива, готвейки се за сън; гаденето вече не е толкова силно и тя успява да отпие глътка вода, за да промие вкуса на див джоджен и стомашен сок от устата си. Коремът още я боли — от ребрата до слабините, сякаш е подложила рядко използваните му мускули на убийствено тежки упражнения. Тя поставя ръка на корема си — като че ли долавя някакъв пулс. Това, разбира се, е собственият й пулс — по същия начин се долавя и на шията и слепоочията й. Онова нещо вътре вероятно няма още сърце. А може би има?

Скоулфийлд и Тоуви също са будни — всъщност, макар часът да е много напреднал, те още не са напуснали ателието на Кондюит Стрийт. Освен всичко останало, те работят и върху поръчаните от Ракъм снимки и се опитват да сътворят чудо.

— Главата излезе много малка — мърмори Тоуви и се взира с примижаване в блестящото женско лице, което току-що се е материализирало в мрака. — Не ти ли се струва, че е прекалено малка?

— Така е — отвръща Скоулфийлд, — но и без това не върши работа. Много е ярка — като че ли в черепа й гори лампа.

— Нямаше ли да е по-просто да снимаме тримата отново, но навън, на ярка дневна светлина?

— Да, любов моя, би било просто — казва с въздишка Скоулфийлд, — но пък е напълно изключено.