Шугър и Софи незабавно са упътени към една малка стаичка, в която има умивалник, две огледала в цял ръст, и елегантен порцеланов ватерклозет. По стените стърчат безброй окачалки за дрехи и за шапки. Единственият зарешетен прозорец гледа към покрива, който свързва ателието на Тоуви и Скоулфийлд със съседната къща, в която има дерматологичен кабинет.
Пътната чанта вече е отворена и пъстроцветният, лъскав, мек, копринен товар е измъкнат на дневна светлина. Шугър помага на Софи да свали траурните дрехи и да си облече най-хубавата синя рокля, със златните брокатени копчета. После сресва отново косата й и поставя шнолата от китова кост.
— А сега се обърни с гръб към мен, Софи — казва госпожица Шугър.
Софи се подчинява, но накъдето и да насочи погледа си, той попада върху огледало, което отразява всичко наоколо до безкрайност. Притеснена, да не би да види госпожица Шугър само по бельо, Софи свежда поглед към пътната чанта на мама. Вижда смачкан билет, на който пише
Софи поднася билета към носа си, за да провери дали мирише на море. Наистина, струва й се, че долавя мирис на море, но това сигурно се дължи само на въображението й.
Същинското ателие на Тоуви и Скоулфийлд, в което преминават сега Шугър и Софи, не е много голямо — не по-голямо от трапезарията на Ракъмови например, но те са съумели да се възползват по най-изобретателен начин от три от стените, като са ги превърнали в подходящи фонове, с които могат да отговорят на всевъзможни изисквания. Едната стена е пейзаж, подходящ за фон на мъжки портрети — гори, планини, облачно небе, и като възможно допълнение — преносими колони в античен стил. Втората стена изпълнява ролята на елегантна приемна, облепена е с тапети по последна мода. Третата е разделена на три различни фона — най-лявата част е заета от висок библиотечен шкаф, от чиито лавици позиращият клиент може да извади някой от подвързаните с кожа томове и да се престори, че чете, стига да не прекрачи надясно, защото тогава ще излезе извън фона на библиотеката и ще застане пред прозореца на селска къща с дантелени перденца. Селската идилия също се разпростира на една много тясна ивица от стената, не по-широка от старомоден дамски кринолин, и преминава в друга сцена — детска стая с тапети на червеношийки и полумесеци.
Пред частта, изобразяваща детска стая (очевидно тя се ползва най-рядко) е натрупан всякакъв реквизит; не само люлеещото се конче, локомотивът-играчка, чинът и високото столче, които вървят с детската стая, но и всевъзможни принадлежности, с които клиентите позират пред останалите фонове: туристически бастун — за артистични натури и философи; голяма ваза от папиемаше, залепена върху шперплатов пиедестал, всевъзможни часовници на месингови поставки, две пушки, бюст на Шекспир, на чийто врат е провесена огромна връзка ключове, снопчета щраусови пера; различни по големина столчета за крака; фасада на стенен часовник, както и много други вещи, по-трудни за разпознаване. Софи забелязва с удивление, примесено с ужас, че сред реквизита има и един препариран кокер-шпаньол, който гледа с големи, тъжни очи и би седнал безропотно в краката на всеки господар.
С ъгълчето на окото си Шугър забелязва как Уилям оглежда нея и Софи. Вижда й се малко притеснен, сякаш се безпокои да не би непредвидени усложнения да провалят заплануваното за деня, но не изглежда разочарован от тоалетите им; ако е забелязал, че тя носи роклята, с която беше облечена, когато се запознаха, поне не се издава. Загадъчният Тоуви най-сетне се появява, застава зад кокилите на фотоапарата и нахлузва плътната черна качулка на заплашително извисяващия се механизъм върху главата и раменете си. Тоуви си остава така забулен до мига, в който Ракъмови си тръгват — само от време на време завърта задник като куче, което върти опашка, но краката му са неподвижни като краката на триножника.
Снимките стават за минути. Скоулфийлд успява да разубеди Уилям, който първоначално иска само една снимка — за един сеанс могат да бъдат заснети четири пози, които може да не бъдат заплащани или увеличавани, ако не отговарят на изискванията на клиента.
Така че Уилям застава пред нарисуваното небе, взирайки се в това, което Скоулфийлд нарича „далечината“ — тоест, предвид размерите на ателието, към решетката на отдушника. Скоулфийлд бавно издига юмрук и произнася патетично:
— На хоризонта, пробило облаците, се появява слънцето!