Аленото цвете и бялото

Двамата мъже мушват ръце под мишниците на приятеля си и го издърпват нагоре. Засегната, защото вече не й обръщат внимание, водачката на групата подръпва първо единия, а после и другия за ръкава, за да привлече вниманието на господата, преди те да се заемат с нещо друго.

— Платихте само за един — напомня им тя. — Чисти сметки, добри приятели.

— Пък на мен изобщо не сте платили — проплаква момичето, което стоя на пост, като че от трите тъкмо тя е била обект на най-крайни изстъпления. Третата мръщи чело, защото не може да се сети как да се присъедини към оплакванията, защото Ашуел беше прекъснат, преди да получи желаното удовлетворение.

— Ето… ето… — Ашуел вади шепа монети, предимно шилинги, от джобовете си, и ги натиква в ръцете на едната, а другите две проточват шии, за да видят колко са монетите. — Нали можете сами да си ги разделите?

Притеснен за припадналия Ракъм, той няма желание да се пазари. Боже справедливи — първо Хенри, после Агнес… Още една смърт в това нещастно семейство! И какъв отвратителен удар ще им нанесе съдбата, ако известните лондонски франтове Филип Бодли и Едуард Ашуел бъдат забелязани в зората на издателската си кариера да влачат труп из улиците на Сохо в търсене на най-близкия полицейски участък!

— Бил! Бил! Чуваш ли ме? — излайва Ашуел, потупвайки Уилям по бузата.

— Чу… вам ви — отвръща Ракъм, след което петимата присъстващи въздъхват в хор от облекчение — да, дори и уличниците, защото сърцата им не са толкова закоравели, че да се измъкнат веднага.

— Е… — казва най-възрастната от трите, оправяйки шапката си и хвърляйки поглед към блещукащите светлини на голямата улица. — Лека нощ на всички — и тя извежда посестримите си вън от тъмната уличка.

Бодли и Ашуел остават още няколко минути в сляпата уличка, оправят дрехите си, решат се, като се използват един друг вместо огледало. Огледайте ги и вие за последен път, защото няма да ги видите повече.

— Отведете ме у дома — разнася се измъчен глас в близост до маншетите на панталоните им. — Искам да си легна.

Трийсет и три

Отпратена позорно в стаята си, Шугър най-сетне си позволява да избухне. Позволява си безмълвен, самотен пристъп на гняв, далеч от всички в неугледната си малка стаичка, но избухването си е избухване.

Как можа Уилям да й каже, че не е нейна работа в колко часа се прибира! Как смее да твърди, че не е длъжен да й обяснява откъде е калта по дрехите му! Как можа да й каже, че занапред сам ще води кореспонденцията си и вече няма нужда от нейните умилквания и фалшификации! Как се осмели да й каже, че вместо да го дебне кога ще се прибере от едно напълно невинно излизане с приятели, би било по-добре да си отспи, защото очите й са постоянно зачервени, а тъмните кръгове под тях ги загрозяват още повече!

Шугър е коленичила пред леглото си, осветена от газената лампа, и къса страниците на скъпия коледен подарък от Уилям — в скута й е разтворен томът с трагедиите на Шекспир и тя къса страниците, мачкайки ги в шепи, къса всичко наред, и текст, и илюстрации, дращейки с начупените си нокти фината хартия. Колко тънки и гладки са страниците — като страниците на Библията или на някой речник, все едно, че са колосани и полирани, или направени от онези хартийки, с които се свиват цигари. Тя ги мачка в юмрук — „Макбет“, „Крал Лир“, „Хамлет“, „Ромео и Жулиета“, „Антоний и Клеопатра“, всички тези безсмислени брътвежи на някогашни аристократи падат жертва на изпотрошените й нокти. Тя бе повярвала, че Уилям ги е купил като признание, дори в знак на уважение към интелекта й; бе ги приела като послание, шифровано, за да не го разберат прислужниците, с което доказваше, че е разбрал колко по-извисена е нейната душа от техните. Глупости! Той е празноглав простак, невеж дръвник, който със същия успех би могъл да й купи позлатен слонски крак или инкрустирано със скъпоценности нощно гърне, ако това „ръчно подвързано“ издание на Шекспир не бе привлякло погледа му. Проклет да бъде! Ето какво мисли тя за жалките му опити да купи благодарността й!

Докато тя драска и къса, тялото й се разтърсва от детински хлипове, в бърза поредица от спазми, а сълзите текат неспирно по бузите й. Какво си въобразява той — да не би тя да е сляпа, да не би да е била внезапно лишена от обоняние? Когато влезе, препъвайки се, в къщата, подкрепян от Бодли и Ашуел, от него се разнасяше миризма, която нямаше нищо общо с уличната кал — вонеше на евтин парфюм, от парфюмите, които употребяват уличниците. Вонеше на секс и сперма — нещо, за което сигурно би казал, че „не я засяга“ — любимата му фраза напоследък! Проклет да бъде Уилям, който сега си отспива след развратните си похождения, хърка в спалнята, където Шугър не бе допусната нито веднъж! Би трябвало да нахлуе вътре с нож в ръка, да му разпори шкембето и да гледа как ще се изсипят кървавите му вътрешности!