Аленото цвете и бялото

Внезапно духът на Шугър се повдига — излита нагоре, понесен от балона на оптимизма. Обзема я замайване, почти неразличимо от сутрешното прилошаване. Най-сетне всичко си идва по местата! Той най-сетне е прозрял истината! Разбрал е, че единственият начин да изтръгнат малко щастие от зъбите на злата съдба е да останат заедно, и да плюят на това, което си мислят хората! Сега е моментът да се хвърли в прегръдките му, да вземе ръката му и да я постави върху леко издутия си корем, да му каже, че безсмъртието на името Ракъм — неговото безсмъртие — е осигурено. „Мислиш, че в стаята сме само двамата“, би могла да му каже тя, „но не е така — трима сме!“.

Тя се колебае на ръба на изблика, думите трептят на върха на езика й, тя търси очите му в мастилените сенки под веждите, но вижда само отблясъка им, когато той отбягва погледа й. Тогава си припомня последните му думи.

— Утре следобед — повтаря тя. — Искаш да кажеш… днес?

— Да.

Тя примигва няколко пъти. Има чувството, че под клепачите й има пясък.

— Не може ли това да стане някой друг ден? — казва тя, много тихо, за да остане гласът й все така нежен. — Не мислиш ли, че за теб ще е по-добре да полежиш утре, след… след такава нощ?

— Да — съгласява се той, но посещението б-б-беше уредено п-п-п-ре-ди доста време.

Шугър продължава да примигва и се опитва да разбере за какво става дума.

— Но нали ти си този, който решава…

— Ще д-д-дойде и друго лице, на к-к-което не искам да създавам з-з-затруднения.

— Така ли?

— Да — той не може да я погледне в очите.

— Разбирам.

— Аз… надявах се да ме разбереш.

Той протяга ръка, за да я докосне. Мирис на алкохол все още се излъчва през порите на кожата му и я лъхва от мишницата му, когато той се привежда през леглото и полага ръка върху рамото й. Късите му пръсти миришат на сперма и долнопробен парфюм.

— Н-н-не съм т-т-ти казвал д-д-достатъчно често — казва той, — че си истинско съкровище.

Шугър въздъхва и стисва леко ръката му, но я пуска, преди той да успее да преплете пръсти в нейните.

— Тогава да поспим — казва тя и му обръща гръб, отпускайки буза на възглавницата. — Очите ми, както ти вече отбеляза, са зачервени и грозни.

Тя лежи неподвижно, като че ли незабавно е потънала в съня на изтощението, и се взира в сянката му, очертана на стената пред нея. Вижда увеличения черен силует на ръката му, която се задържа за кратко над главата й, треперейки във възпряния си порив да пропъди с милувка гнева й. Застоялият въздух в малката й стая, достатъчно тежък от мириса на изгоряла хартия и изгоряла платнена подвързия, от мириса на изневярата, става непоносимо задушен от желанието му да се извини по някакъв начин. Ако тя можеше да се насили да седне в леглото, само за секунда, да разроши косата му и да го целуне по челото, това сигурно би разведрило атмосферата. Тя притиска по-здраво буза към възглавницата и стисва в юмрук ръката, свита под нея.

— Лека нощ — казва Уилям и става.

Тя не отговаря. Той взема лампата и изнася светлината от стаята й, като затваря тихо вратата зад себе си.

На следния ден, веднага след обяда, Софи излиза от учебната стая, готова да съпроводи баща си и госпожица Шугър до фабриката, в която се прави сапун, същия, с който Роуз изми тази сутрин лицето й (защото госпожица Шугър не е в състояние да мие и облича някого тъкмо сега). Роуз реши и подрежда косата на Софи по различен начин и госпожица Шугър, когато я види, веднага иска да извади фуркетите и да я среши по своя начин. Но не може да го направи, защото Роуз я гледа, татко чака, а госпожицата се бори с патерицата си, опитва се да върви така, като че ли почти няма нужда от нея и я е взела само за в случай, че се измори.

Напоследък Софи мисли много за госпожица Шугър. Стигнала е до извода, че госпожицата има и друг живот извън задълженията си на гувернантка и секретарка на татко, и че този друг живот е много объркан и нещастен. Тя стигна доста бързо до това заключение, по-точно преди няколко дни, когато надникна през открехнатата врата на учебната стая и видя как татко и Роуз носят госпожицата нагоре по стълбите. Веднъж, много отдавна, Софи не се подчини на заповедта на бавачката да не наднича през вратата на детската стая, и тогава видя да носят мама нагоре по същите стълби. Тогава мама изглеждаше точно като госпожица Шугър — никак не приличаше на дама, полите й бяха изпомачкани, краката и ръцете й бяха провиснали, и се виждаше само бялото на очите й. Софи реши, че съществуват две госпожици Шугър — спокойната и самоуверена пазителка на познанието, и едно прекомерно израсло дете, което си има неприятности.

Когато стига до стълбите, госпожица Шугър се опитва да слезе по две-три стъпала с патерицата, но после я предава на Софи, а тя се обляга тежко на перилото и продължава така до долу. Лицето й е лишено от всякакво изражение — освен може би нещо, което може да се опише като четвърт усмивка (Софи отскоро се запозна с дробите). Тя успява да стигне до последното стъпало без видимо усилие, но по челото й блестят капчици пот.