Аленото цвете и бялото

— Чувствам се много добре — казва тя на татко, който я оглежда от главата до петите. После той кимва и позволява на Лети да му помогне с палтото, а после тръгва навън, без да погледне назад.

Татко се настанява в екипажа, преди Софи да е мигнала с очи. Те двете с госпожица Шугър се движат по-бавно. Гувернантката куца по алеята със същата четвърт усмивка на лицето, което бавно поаленява. Чийзмън се е вторачил в нея, наклонил голямата си глава на една страна, пъхнал ръце в джобовете. Погледът му среща погледа на госпожица Шугър, и Софи незабавно разбира, че госпожица Шугър го мрази.

— Хайде, госпожице Софи — казва Чийзмън, когато Софи идва близо до него, вдига я от земята, пъхва я през вратата на купето и я поставя на седалката с едно-единствено движение на силните си ръце.

— Позволете, госпожице Шугър — казва той ухилено, като че ли има намерение да вдигне и нея, но не прави нищо подобно, само протяга ръка, за да може госпожицата да се облегне на нея. Тя вече е почти в купето, но залита леко назад и ръцете на Чийзмън незабавно обхващат кръста й, а после изчезват някъде под задника й. Чува се леко шумолене откъм разместения турнюр от конски косъм, когато кочияшът я избутва в купето.

— Внимавайте, Чийзмън — изсъсква госпожица Шугър, вкопчвайки се в тапицерията на купето, за да се вмъкне вътре.

— О, аз винаги внимавам, госпожице Шугър — отвръща той и се покланя така, че ироничната му усмивка се скрива във високата яка.

И след миг те вече са на път — сбруята на конете подрънква, а екипажът се подрусва по неравната земя. Ще отидат чак до някакво място, наречено Ламбет! Госпожица Шугър й го показа на карта (картата не беше много хубава, нито пък много ясна — като че ли хората, които правят учебниците, се стараят много повече, когато рисуват карта на древна Месопотамия от времето на Ашурбанипал, отколкото когато правят картата на Лондон такъв, какъвто е сега). Тъй или иначе, Ламбет се пада от другата страна на река Темза — не тази страна, в която се намира къщата на Ракъмови, паркът, фонтанчето и фотографското ателие на господата Скофийлд и Тофи, както и сладкарницата „Локхарт“, в която й сервираха тортата, от която й стана лошо, и цялата останала част от познатия свят.

— Много си елегантна, Софи — казва татко. Тя се изчервява от удоволствие, макар че госпожица Шугър се смръщва и поглежда надолу, към обувките си. Едната обувка я стяга много, защото болният крак вътре се е подул. Кожата е опъната и лъскава като на пушен бут. Госпожица Шугър има нужда от нови обувки, или поне от една нова обувка. Софи също има нужда от нови обувки; едва успя да напъха краката си в старите, макар че не е падала по стълби; нищо от този род, само е пораснала — това е от възрастта. Би било чудесно, ако госпожица Шугър предложи да посетят магазин за обувки след татковата фабрика за сапун? Ако времето не им стига, би било по-разумно да отидат в такъв магазин, вместо в сладкарницата — защото храната престава да съществува веднага, щом я погълнеш, докато един чифт хубави обувки са трайно благо за краката.

— А след като ти покажа моята фабрика, ще отидем в сладкарница „Локхарт“ — казва татко, кимва на Софи и кокори неестествено очи. — Идеята ти харесва, нали?

— Да, татко — отвръща Софи. Дори само фактът, че се е обърнал към нея, е такова благоволение, че си струва всякакви разочарования.

— Казах на онзи глупак Полток да вземе решение до края на месеца — продължава татко. — Крайно време беше, не мислиш ли?

Софи обмисля за миг въпроса, но после осъзнава, че нейното участие в разговора е приключило.

Госпожица Шугър си поема дълбоко дъх и поглежда през прозореца.

— Убедена съм, че ти можеш да прецениш най-добре — казва тя.

— Когато казвам „този глупак“, това не означава, че съм го нарекъл така в писмото си, разбира се.

— Надявам се — Шугър замълчава и се заема да хапе мъничките късчета белеща се кожа по напуканите си устни. След малко продължава: — Той ще отиде при конкуренцията ти без каквито и да било скрупули — това е сигурно, при това ще го направи точно във възможно най-неудобния за теб момент.

— Това е още една причина да го пришпоря сега, преди началото на сезона.

Софи обръща глава към прозореца. Ако татко прояви отново желание да разговаря с нея, той ще намери начин да привлече вниманието й.

Пътуването през града е удивително интересно. Всичко освен Кенсингтън Гардънс и Хайд Парк, които тя познава по дърветата, когато минават край тях, и голямата мраморна арка, е непознато за нея. На Чийзмън беше наредено „да не се завира в най-натоварените улици“, затова той прекарва екипажа по странични, непознати улички, и излиза на Оксфорд Стрийт само когато няма как да я заобиколи. Когато стига до така наречения „Съркъс“43, където миналия път Софи преживя голямо разочарование, защото не видя нито лъвове, нито слонове, той не завива надясно — към пъстротата и оживлението, а продължава да кара направо.