Аленото цвете и бялото

В къщата се забелязват признаци на недоимък. Градините са във възмутително състояние, особено около стените на сградата и отзад, при кухнята. В конюшнята няма коне, няма и карета. Малката къщичка, предвидена за жилище на кочияша, никога досега не е била обитавана по предназначение. Уилям, по време на краткотрайното си пристрастяване към рисуването, я беше превърнал в ателие, а сега си стои изоставена. Ниските парници приличат на стъклени ковчези, пълни до пръсване с всякакъв боклук, който никне, когато за растенията не се грижи градинар. Наистина, всичко това е достойно за съжаление, но от друга страна е напълно разбираемо — Хенри старши, в опит да излекува Уилям, наложи на домакинството поредица травматични шокове — вследствие на това лечение наличните прислужници са се оттеглили, като намалял приток на кръв, от сърцето на дома към неговата периферия.

Вътре в къщата няма нищо, с което човек може да бъде впечатлен — освен ако е чужденец като вас. Може би оглеждате възторжено стаите с високи тавани, тъмните, лъснати до блясък дървени подове, стотиците части на мебелировката, които по ваше време ще са изпълнили антикварните магазини, мълчаливото трудолюбие на прислужниците. Тук всички тези неща се приемат като нещо естествено. За все по-стесняващия се кръг от приятели на Ракъм над този дом виси някаква прокоба — тук мирише на провалени соарета, потискащи градински увеселения, чува се звук от строшено стъкло — Агнес е счупила някакъв съд по време на вечеря, гостите се сбогуват смутено и си тръгват унили. Мирише на пусти помещения, в които масите се огъват от ненужни деликатеси, по подовете отекват тежките стъпки на самотния домакин. Не, никой не вижда причина да посети отново Ракъмови — след това, което се случи.

В спалнята на Агнес Ракъм завесите са плътни и почти винаги спуснати — тази подробност не е убягнала на клюкарите, които надзъртат откъм Пембридж Мюз.

Тези спуснати завеси водят до неприятни последици вътре в стаята — в стаята на Агнес трябва да има изкуствено осветление и през деня, освен това тук мирише силно на изгоряла лой от свещите (тя няма доверие на газените лампи). При това в редките случаи, когато Агнес се осмелява да излезе и някой духва свещите (освен всичко останало, тя все се бои, че къщата ще изгори), при завръщането й стаята е тъмна като гроб.

На такава картина попадаме и сутринта, когато Агнес се прибира в стаята си след неуспешния опит да закуси заедно със съпруга си. Тя и прислужницата стоят на прага на стаята, и двете задъхани от дългото изкачване. Клара не може едновременно да носи свещ и да подкрепя господарката си, така че вратата се отваря с лакът и двете влизат, влачейки крака, без да виждат накъде вървят в тъмното. По една случайност точно в момента, в който вратата на спалнята се отваря, долу хлопва външната врата, така че Агнес чува как съпругът й излиза. Къде ли отива? — пита се тя, докато я въвеждат в стая, която сякаш се е променила до неузнаваемост, докато тя не е била тук.

Бялото легло се откроява недвусмислено в мрака, но какво е това там в ъгъла? Скелет, увит в превръзки? А до него… може би голямо куче?

Клара пали маслена лампа и веднага става ясно какво представляват загадъчните силуети — шивашки манекен, по който са набодени парчета плат, а до него, готова да служи, също като посребрен доберман, стои шевната машина.

— Подайте ми ръцете си, госпожо Ракъм.

Агнес покорно се повлича към прислужницата, но не като стара жена — по-скоро като дете, което слагат отново да си легне, след като е било събудено от кошмарен сън.

— Сега всичко ще се оправи, госпожо Ракъм — Клара отмята завивките. — Ще можете да си починете на спокойствие.

Мърморейки машинално подобни успокоителни фрази, Клара съблича господарката си и я слага да си легне. После й подава любимата четка и Агнес автоматично започва да разресва косата си — безпокоят я къдриците, сплели се при падането.

— Как изглеждам?

Клара, която сгъва роклята на господарката си, докато тя добива размерите на калъф за възглавница, спира за миг и я оглежда одобрително.

— Прекрасно, мадам — казва тя усмихнато.

Усмивката й е неискрена. Всичките й усмивки са такива и Агнес знае това много добре. Но те й се отправят без лошо чувство, по задължение, нищо неприятно не се крие зад тях; Агнес го съзнава и е благодарна и за това. Между нея и прислужницата й съществува негласно споразумение, че срещу гарантирано пожизнено работно място Клара ще задоволява всички нейни капризи, ще бъде безмълвен свидетел на всички провали, и няма да се оплаква от нищо. Ще я успокоява от зори до полунощ, а понякога и в тежки моменти през остатъка от денонощието. Ще бъде довереница на всичко, което Агнес реши да й довери, колкото и налудничаво да е то, а ако след час бъде помолена да забрави споделеното, ще го изтрива от паметта си като неволно разлято мляко.

И най-важното — ще помага на господарката си да не се подчинява на всички нареждания, издавани от двамата злодеи — доктор Кърлоу и Уилям Ракъм.