Аленото цвете и бялото

— Той ми е баща, знаеш ли? — казва тя смръщено. Опитва се да обясни на Джейни някои факти от живота; Софи счита, че и прислугата заслужава да се учи. — А пък неговият баща, бащата на моя баща, е мнооого важен човек. Има дълга брада и ходи чак до Индия и Ливълпул — навсякъде! Той е същият Ракъм, дето му пише името по сапуните и парфюмите.

Сапунът на Джейни е слепен от парченца, взети от кухнята, които готвачката й отпуска ежеседмично. През живота си не е виждала шишенце парфюм. Тя се усмихва и кима, изтормозена от болката, прави се, че разбира.

— Онзи мил господин — опитва отново Софи. — Никога ли не е идвал у дома преди?

— Не знам, госпожице Ракъм.

— Защо не знаеш?

— Аз… аз работех доскоро само в миялнята. Сега вече работя и в кухнята — и понякога дори изнасям оттам храната, и… и други неща. Но… в къщата не съм влизала често.

— И аз не съм — в това нередно споделяне на преживявания с прислугата се крие някакво плахо удоволствие. Малката Софи се взира в лицето на Джейни и се чуди дали сега, когато е споделила такива интимни подробности, няма да се случи нещо. Това може би е особен ден — начало на нов живот; нали в книгите така започват приятелствата! Софи отваря очи колкото може по-широко и се усмихва, давайки по този начин позволение на прислужницата да говори от сърце, може би дори да й предложи да се срещнат тайно, когато всички вече са си легнали.

Джейни отвръща на усмивката й, но лицето й е бяло като платно. Тя продължава да се полюлява напред-назад, отваря уста, за да проговори, но изведнъж се просва по корем и повръща цяла белезникава локва на пода на детската стая. От устата й се изтръгва безмълвен вик и тя продължава да повръща. Чай, стомашен сок, кашата, която готвачката й даде сутринта, и късчета бекон се смесват в локвата на лъснатия под.

Само след секунди вратата на детската стая се отваря — влиза Биатрис, която най-сетне се е върнала. В останалата част от дома на Ракъмови всичко се е уредило сякаш с махване на магическа пръчица — доктор Кърлоу се изкачва по стълбите към спалнята на госпожа Ракъм, бившите съученици на господин Ракъм са си тръгнали, Лети се е върнала от книжарницата, дори дъждът вече не е толкова силен. Само тук, в детската стая, където поначало всичко би трябвало да бъде под съвършен контрол — тук нещо не е наред; долавя се отвратителна смрад; Софи е раздърпана, рошава и боса; кухненската прислужница е коленичила на пода, но никъде наоколо не се виждат нито кофа, нито парцал, а момичето гледа глупаво в локвата повръщано точно в средата на стаята и… но какво е това? Престилката на Софи е цялата в кръв!

Вцепенена от обзелата я ярост, Биатрис Клийв отправя поглед на базилиск към детето на Ракъмови — проклятието на живота й, това греховно същество, което не може да бъде оставено само дори за пет минути — безполезната дъщеря на недостойния наследник на едно позорно богатство. Малката Софи се сгърчва под тежестта на този поглед и посочва с мръсното си, треперещо пръстче към Джейни.

— Аз не съм била — тя го направи.

Биатрис присвива очи, но решава да продължи войната с неправилния говор на детето по-късно — след като бъдат разрешени някои други загадки.

— А сега — започва тя, с ръце на хълбоците, точно когато първите слънчеви лъчи проблясват през прозореца на детската стая и заиграват в сребристи и златисти отблясъци по локвата на пода, — искам да чуя всичко — от началото!

Осем

А сега, преди да продължим нататък… простете ми, ако греша, но оставам с впечатлението, че като оглеждате къщата на Ракъмови — полираното дърво на стълбите, пълните с прислуга коридори, пищно обзаведените стаи, осветени от газени лампи — вие предполагате, че тя е много стара. Напротив — къщата е съвсем нова. Толкова нова, че когато например Уилям реши, че е недопустимо струйка дъждовна вода да се процежда в салона през френските прозорци, му е необходимо само да намери картичката на дърводелеца, който бе гарантирал непропускливостта на рамките.

Когато Хенри Колдър Ракъм беше още момче, Нотинг Хил беше обикновено селце в енория Кенсингтън. Крави пасяха на мястото, където петдесет години по-късно вие наблюдавахте не толкова успешния опит на Уилям и Агнес да закусват заедно. Порто Бело беше ферма, Нотинг Барн — също. Уормууд Скръбс си беше пълен с храсталаци, а Шепърдс Буш14 беше място, където наистина се срещаха овчари. Материалите, от които впоследствие бе направена трапезарията на Ракъмови, си стояха непокътнати в гори и каменоломни, а бъдещият баща на Уилям, тогава още ерген, бе първоначално прекалено зает с фабриките и фермите си, за да мисли за дом и дори за създаването на наследник.