Аленото цвете и бялото

— Кое забележително момиче?

— Онази, страховитата, с нагайката — която била незаконна дъщеря на не знам кого си…

— Луси Фицрой! — възкликват едновременно Бодли и Ашуел.

— За Бога, колко странно е, че я споменаваш — казва Ашуел. Двамата се споглеждат и повдигат по една вежда — това е сигнал да започнат своя разказ — на смени.

— Много странно наистина.

— Научихме новината… о, може би само три часа, след като ти разказахме за нея, нали, Бодли?

— Два-три часа, не повече.

— Новината ли? — пита Уилям. — Каква новина?

— Историята не е кой знае колко приятна — отвръща Ашуел. — Излиза, че един от пристрастените почитатели на Луси й се нахвърлил.

— Нахвърлил й се, така ли? — чувствата, които Уилям изпитва към Шугър, го карат да си представя по-поносимата интерпретация на израза.

— Да — казва Бодли. — Със собствения й камшик.

— Бил я жестоко.

— Най-вече през лицето и устата.

— Доколкото разбирам, нямала вече никакъв хъс за работа.

Бодли забелязва, че пурата му е изгаснала, вади я от устата си, оглежда я преценяващо и я хвърля в огъня.

— Е, както можеш да предположиш — продължава той, — мадам Джорджина не храни особени надежди. Дори да е склонна да я изчака да се възстанови, сигурно ще останат белези.

Свел очи, Ашуел маха някаква прашинка от панталона си.

— Горкото момиче — казва той с тон на оплаквачка.

— Да — допълва присмехулно Бодли. — С бой отминава световната слава.

Ашуел и Ракъм незабавно подскачат.

— Бодли! — възкликва единият. — Това е отвратително!

Бодли се захилва, а после се изчервява, като ученик, на когото са направили забележка.

Тъкмо в този момент вратата на пушалнята се разтваря с трясък и вътре влита задъханата и разстроена Джейни.

— Из… извинете — измънква тя и се заковава на място, залитайки на пръсти, сякаш спира с тялото си надигнал се мръсен прилив, заплашващ да връхлети в задимената мъжка територия.

— Какво има, Джейни?

(Ама наистина — това момиче гледа Бодли; не може ли поне да запомни кой й е господар?).

— Сър… ако обичате… искам да кажа… — Джейни подскача на място в някакво нервно подобие на танц — това никак не прилича на реверанс, тя пристъпва по-скоро така, като че ли всеки момент ще се напикае. — О, сър, дъщеря ви… тя…, тя, цялата е в кръв, господин Ракъм!

— Дъщеря ми? Цялата в кръв? Боже Господи… какво? Цялата в кръв — къде?

Джейни се гърчи в тревожен екстаз.

— Цялата, сър! — хленчи тя.

— Ами… ъъъ — мънка Уилям, удивен, че тази извънредна ситуация е сполетяла тъкмо него, а не някой друг. — Ами защо… ъъъ… тази, как й беше името…

Джейни, решила, че обвиняват нея, е извън себе си.

— Бавачката не е тук, сър, нали тя отиде да повика доктор Кърлоу, пък не мога да намеря госпожа Плейфеър, сигурно и тя е излязла, а госпожица Тилотсън, тя не може…

— Да, да, разбирам — Ракъм чувства как публичното унижение го изгаря, както наметалото на Нес е изгаряло плещите на Херакъл. Не може да се измъкне от положението — точно сега в къщата има прекалено малко слуги, а тези, които са останали, не вършат работа точно в такава криза. Освен това — нещо, което го притеснява още повече — жена му, за съжаление, не функционира правилно. Следователно — независимо от присъствието на гости — ще се наложи да излезе от естествената си роля и сам да се справи с проблема.

— Приятели, съжалявам… — започва той, но Ашуел, доловил като чувствителен човек затруднението на Уилям, овладява положението и отправя към хлипащата Джейни следния съвет:

— Не стой така, Джейни — донеси детето тук.

— Да — Бодли е винаги готов с остроумията си. — Точно това ни трябва в тази дъждовна утрин — драма, кръвопролитие и женски чар.

Уилям кимва и прислужницата хуква. Да, сега вече и те го чуват — животинския вой на дете. Първоначално по-приглушено, а после, сигурно когато се отваря вратата на детската стая, съвсем ясно, въпреки шума на дъжда. Ревът се чува все по-ясно, докато детето слиза по стълбите, а накрая става вече наистина много силен, съпроводен от тревожен шепот и успокоителни думи.

— Моля ви, госпожице Софи — хленчи Джейни, докато съпровожда единственото дете на Уилям и Агнес към пушалнята. — Моля!

Но госпожица Софи Ракъм не се оставя да бъде убедена да крещи малко по-тихо.

Въпреки ужасния шум вие явно сте заинтригувани — значи Уилям е баща! Да прекарате с него толкова време, в такава интимна обстановка, и да не сте могли да предположите такова нещо! Как ли изглежда дъщеря му? Колко ли е голяма? На три години? На шест? Но сега това не може да се определи. Чертите й са разкривени от плач и зацапани с кръв. Отпред на престилката й се вижда издутина, която Софи притиска към себе си с една окървавена ръка, но два парцалени куклени крака вече са се измъкнали и висят надолу. Софи стиска здраво и се опитва непрекъснато да скрие отново краката, и не спира да пищи. По лицето й се стича кръв, капе от разбърканите й руси коси и пада по персийския килим и бледите, боси пръстчета на краката й.

— Какво, по… — ахва Уилям, но Бодли вече е скочил от стола си, пропъдил е Джейни с едно махване на ръката и е коленичил пред ужасеното на вид дете, обхванал с длани черепа му.

— К-какво й е, Бодли?