Аленото цвете и бялото

Нейният кикот, както и писъците, с които влезе, са единствените звуци, които ще чуете от нея тук, в пушалнята на баща й. Бавачката все й повтаря, че нищо не знае, но все пак Софи знае, че добре възпитаните деца се виждат, но не се чуват. И без това вече предизвика суматоха, заради която несъмнено ще бъде наказана; налага се да стане безмълвна и невидима колкото е възможно по-бързо, за да смекчи донякъде това, което я очаква.

Сега, когато Софи вече е млъкнала и стои с присвити рамене, сякаш за да заема по-малко пространство, Уилям е обзет от удивление — колко много е пораснала! Сякаш беше вчера, когато Софи, новородено бебе, спеше някъде, невидима в люлката си, а някъде другаде в къщата Агнес, измъчвана от треска, лежеше в своето легло и хлипаше. Та тя дори вече не е току-що проходило детенце, тя е… как да я нарече? Момиче! Как е възможно да не е забелязал промяната? Не може да се твърди, че не я вижда достатъчно често, та да не е следил развитието й — мярва я… о, поне няколко пъти седмично! Но някак досега никога не му е правила впечатление на толкова… възрастна. Боже мили — сега си спомня деня, когато баща му даде тази отвратителна кукла на Софи, която тогава беше още бебе — беше я донесъл от някакво търговско пътуване до Индия, сувенир от фирмата „Туайнингс“, който по принцип е бил предвиден да язди тенекиен слон, пълен с чай. Това беше същият онзи ден, когато баща му заяви на висок глас, и то пред прислугата, че е време Уилям „да се стегне“ и да поеме фирмата! Да! И това дете, това грозновато момиченце с кръв по краката, това прекомерно израсло дете, което сега му е обърнало гръб и се забавлява с някакви глупости заедно със стария му приятел Филип Бодли… тъкмо тя е живото въплъщение на изминалите оттогава години; години, изпълнени с прикрита заплаха и принудителни икономии. Колко му се иска да беше от бащите, описвани в дамските списания, вдигнал усмихнатото си дете високо във въздуха — като трофей, докато съпругата наблюдава и двамата с обожаваща усмивка! Но съпругата му вече не го обожава, а детето е белязано с тъга и мизерия.

Той се покашля леко и казва:

— Джейни, не мислиш ли, че господин Бодли свърши вече достатъчно работа?

А сега кого да последваме? Предлагам да тръгнем с Джейни. Господин Бодли и господин Ашуел и без това си тръгват, а след това Уилям Ракъм незабавно ще продължи изучаването на фирмените документи. Няма да помръдне от мястото си с часове, и освен ако не изгаряте от любопитство да научите цената на нетъкана юта от Дънди, и дали тя може да бъде евтин заместител на памука, ако не ви вълнуват особено тайните на ароматизирани сашета против мигрена, вероятно ще ви бъде далеч по-интересно с Джейни и Софи. Те двете седят в детската стая и чакат завръщането на Биатрис.

Джейни е клекнала до Софи и притиска корема си. Измъчват я най-ужасните стомашни болки, които е изпитвала през живота си. Това сигурно се дължи на крадените късчета от закуската на семейство Ракъм… ето го Божието наказание, пронизва я като шиш, минаващ направо през червата й. Тя се поклаща напред-назад, обвила коленете си с ръце, а изпоцапаната с кръв престилка на Софи е сгъната в скута й. Какво, за Бога, да прави с нея? Дали готвачката ще я накаже, задето е напуснала задълженията си в кухнята? Дали бавачката ще я накаже, задето е допуснала такова нещо да се случи с детето на Ракъмови? А може да я накаже и госпожа Плейфеър, защото е хукнала да разбере какво става, като е чула виковете на Софи, вместо да довърши чистенето на дневната. Може да я накаже и госпожица Тилотсън за… ами за каквото й хрумне! Как все на нея се случват тези ужасни обърквания, недовършени задачи, и все тя е виновна, а при това хиляди момичета биха дали мило и драго, за да заемат мястото й! О, моля те, Боже, нека господин Ракъм да не я уволнява! Къде би могла да отиде? Не може да се върне у дома — прекалено е далече, и вали толкова силно! Накрая ще се озове на улицата, така ще стане! Честта е единственото, което притежава, но тя знае много добре, че не е достатъчно смела, та да умре от глад, само и само да я съхрани! Не, само това не — ще работи още по-усилено за Ракъмови, да, наистина ще го стори, по-усилено от когато и да било, трябва й само малко време, за да разбере какви са всъщност новите й задължения.

— Кой беше този човек?

Джейни се обръща, дочула почти непознатия за нея глас на Софи Ракъм. Присвива очи, опитвайки се да не гледа пумпала, който се върти на пода точно пред полите на момиченцето, от страх, че ще й призлее още повече.

— Моля, госпожице Софи?

— Кой беше този човек? — повтаря детето, а пумпалът се залюлява като пиян на една страна.

— Какъв човек, госпожице Софи? — гласът на Джейни е изтънял от болка.

— Онзи, симпатичният.

Джейни се опитва да се сети за някой симпатичен човек.

— Не познавам никого от тези хора, не съм ги виждала преди — отвръща тя умолително. — Не бях виждала никого освен господин Ракъм.

Софи отново завърта пумпала.