Аленото цвете и бялото

След ужасяваща пауза Бодли съобщава мрачно:

— Опасявам се, че е… епистаксис! Двустранно-пробивен кръвоизлив. Бързо, дете — на кого завещаваш куклата?

Уилям се отпуска в стола си, зашеметен от яд и облекчение.

— Бодли! — надвиква той неспирния рев на Софи. — С такива неща шега не бива. Детският живот е много крехко нещо!

— Глупости — отвръща с успокоителен тон Бодли, все още на колене пред детето. — Ударила си е носа, нали? Как стана всичко, а? Софи? — тя продължава да пищи, а той подръпва краката на куклата, за да привлече вниманието й. Окуражен от реакцията й, той вдига престилката и разкрива играчката.

— А сега, Софи — казва той предпазливо, — трябва да оставиш малкото си приятелче. Изплашила си го до смърт!

Незабавно силата на рева спада осезаемо и Бодли веднага се възползва от положението.

— Ти плачеш така, че той сигурно е решил, че ще осиротее — и че ще остане сам-самичък! Хайде, пусни го — не, дай ми го за малко. Виж как широко е отворил очи от страх!

Куклата — малко индусче, на чиито гърди е избродиран надпис „Туайнингс“ — наистина е ококорила очи. Шоколадовокафявата порцеланова глава е смущаващо естествена в сравнение с отпуснатото парцалено тяло — мек конопен скелет, обвит в памучни парцали, които напомнят риза и панталон. Софи се взира в лицето на тъмнокожия прислужник, вижда изписания по него страх — и го връчва на джентълмена.

— А сега — продължава Бодли, — трябва да го убедиш, че наистина се чувстваш добре. Но това не може да стане, докато лицето ти е изпоцапано с кръв. — Писъците на Софи са сведени до подсмърчане, въпреки че от носа й продължават да излизат алени мехурчета. — Ашуел, дай ми носната си кърпичка.

— Моята кърпичка?

— Бъди разумен, Ашуел — моята още не е излязла от мода.

Без да откъсва очи от Софи, с куклата й в едната си ръка, той протяга другата си ръка назад, мърдайки нетърпеливо пръсти, докато Ашуел предава кърпичката. После започва да попива кръвта и да бърше лицето на Софи — толкова ожесточено, че тя залита. Докато бърше, той забелязва Джейни с периферното си зрение и нарежда с напевен учителски тон:

— Хайде, Джейни, ще ми трябва мокра кърпа, нали?

Прислужницата стои със зяпнала уста, прекалено зашеметена, за да помръдне.

— Мокър парцал — Бодли решава търпеливо да се изрази по-простичко, — две части парцал, една част вода.

Кимването на Уилям отпраща Джейни да изпълни задачата, докато кърпичката постепенно разкрива чертите на единственото му дете. Сега тя само подсмърча, повдигайки глава в такт с ритмичните движения на непознатия, който бърше лицето й — доверява му се инстинктивно.

— Я виж! — Бодли насочва вниманието й към малкото индуско момченце. — Той вече се чувства много по-добре, забелязваш ли?

Софи кимва. Последни сълзи се отронват от огромните й зачервени очи, и тя протяга ръце към куклата.

— Може — отсъжда Бодли. — Но внимавай да не го изпоцапаш целия с кръв. — Той хваща с два пръста една гънка от престилката й и я повдига така, за да види тя колко е мокра. Без никакви протести тя му позволява да свали дразнещата дреха през главата й — Бодли я измъква с едно ловко движение.

— Ето, готово — казва той нежно.

Джейни се връща с мокрото парче мек плат и посяга към лицето на Софи с него, но Бодли взема парцала от ръцете й и се заема сам със задачата. Сега, когато чертите й са освободени от кървавото прикритие и бузите й не са толкова подути, се вижда, че Софи Ракъм е не особено хубаво, сериозно на вид дете — със сигурност не е подходяща за реклама на сапуни „Пеърс“ (нито пък на някой от продуктите на „Ракъмс“). Големите й очи са порцелановосини, но изпъкнали и унили, а русата й къдрава коса виси някак отпуснато. От всичко най-много тя напомня на домашно животно, купено за дете, което впоследствие е починало — ненужно домашно животно, на което са осигурени храна и подслон, понякога дори го потупват със симпатия — но то няма никаква причина за съществуване.

— Твоят малък приятел има кръв по себе си, трябва да го измием — казва й Бодли. — Всяка секунда е ценна.

Тя пъхва ръчичката си в неговата и двамата заедно изтриват кръвта от гърба на индусчето; готова е да стори всичко за този симпатичен непознат — всичко, каквото поиска.

— Познавах веднъж една кукла, която се беше поляла цялата с боровинков сос — започва той да разказва, — и никой не се погрижи за нея, докато не стана прекалено късно. Сосът се беше втвърдил като катран — наложи се да обръснат косата й и тя се разболя от пневмония.

Софи го гледа тревожно, но е прекалено свенлива, за да зададе въпроса, който я интересува.

— Не, не умря — казва Бодли. — Но от онзи ден нататък остана плешива, съвсем плешива.

Той повдига вежди колкото може по-високо и се цупи, изразявайки неодобрението си към възможността веждите да са единствената окосмена част на нечия глава. Софи започва да се киска.